Даниъл Силва - Художникът убиец

Така че се изненада, когато той внезапно свали фотоапарата и прокара ръка през косата си. Беше намръщен.

— Освободете студиото, моля! — развика се. — Имам нужда от известно усамотение.

Жаклин си помисли: „О, боже, започва се!“ Мишел я изгледа недоволно:

— Какво става с теб, по дяволите? Унила си, снимките са без живец. Със същия успех мога да снимам манекен, облечен в рокля. Не мога да си позволя да дам на „Живанши“ комплект скучни снимки. А от това, което стигна до ушите ми, и ти не можеш да си го позволиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че остаряваш, скъпа. Това означава, че никой не е напълно сигурен дали още притежаваш необходимия чар.

— Просто се върни зад фотоапарата и ще ти покажа чара си! — кипна Жаклин.

— Видях достатъчно. Просто днес не ти е ден. Искаш ли да ти донеса нещо за пиене? Може би чаша вино ще ти помогне да се отпуснеш.

— Нямам нужда от питие.

— А какво ще кажеш за малко кокаин? — лукаво я изгледа фотографът.

— Знаеш, че вече не се друсам — троснато отвърна манекенката.

— Да, знам. Но някои неща никога не се променят.

Мишел извади малко пакетче с кокаин от джоба на ризата си. Жаклин седна на стола, докато той приготви две линии на стъкления плот на масичката. Фотографът смръкна едната, после й предложи навитата на руло стофранкова банкнота:

— Имам чувството, че днес ще бъдеш лошо момиче.

— Целият кокаин е твой! — отблъсна ръката му Жаклин.

Той се наведе над масата и смръкна и втората линия. След това избърса стъклото с пръст и натърка венците си с остатъка от праха.

— Ако няма да пиеш или да смъркаш, ще трябва да измислиш друг начин да запалиш огъня в себе си.

— Като например? — попита тя, макар да знаеше какво има предвид.

Мишел застана зад нея и я хвана леко за раменете.

— Може би едно чукане ще те оправи. — Ръцете му се плъзнаха надолу и погалиха кожата й точно над гърдите. — Навярно бихме могли да направим нещо, за да влезеш в кондиция.

Той се притисна към гърба й, така че тя да усети ерекцията под кожените му панталони.

Жаклин се отдръпна.

— Просто се опитвам да ти помогна. Трябва да се уверя, че снимките ще станат хубави. Не искам да видя как кариерата ти се проваля.

— Досега не съм знаела, че си такъв филантроп, Мишел.

Той се изсмя. После я хвана за ръката и я издърпа от стола:

— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

Двамата тръгнаха по един коридор и влязоха в стая, в която имаше само едно голямо легло. Той съблече ризата си и започна да откопчава панталоните си.

— Какво смяташ да правиш? — попита Жаклин.

— Ти искаш хубави снимки, аз — също. Хайде да синхронизираме душевното си състояние. Свали си роклята, за да не я съсипем.

— Ходи да се чукаш сам! Аз си тръгвам.

— Хайде, Жаклин. Спри да ни губиш времето и скачай в леглото.

— Не! — отсече тя.

— Какъв ти е проблемът? Нали си преспала с Робер Льобуше, за да ти направи онези снимки с бански костюми на остров Мюстик?

— Откъде знаеш това?

— Той ми каза.

— И ти си мръсно копеле като него! — разбесня се Жаклин. — Но аз не съм някоя седемнадесетгодишна пикла, която ще си разтвори краката само защото иска хубави снимки от великия Мишел Дювал.

— Ако излезеш оттук, с кариерата ти е свършено.

— Не ми пука! — изкрещя тя и отвори вратата.

Той посочи към възбудения си член и изохка:

— А какво да правя аз с това?

Марсел Ламбер живееше недалеч от студиото, на улица „Турнон“, в Люксембургския квартал. Жаклин имаше нужда да остане сама, затова тръгна пеша, като вървеше бавно по тесните странични улички на Латинския квартал. Смрачаваше се. В бистрата и кафенетата светнаха лампите. Мразовитият въздух бе изпълнен с аромата на цигари и пържен чесън.

Тя пресече улицата и навлезе в Люксембургския квартал. „Как се стигна до това? — ядосваше се Жаклин. — Мишел Дювал да се опитва да ме изчука набързо между два сеанса!“ Преди няколко години не би си го и помислил. Но сега тя бе уязвима и Мишел бе решил да я пробва.

Понякога съжаляваше, че изобщо бе влязла в този бизнес. Като малка мечтаеше да стане балерина — беше учила в най-престижната академия в Марсилия. Но когато стана на шестнадесет години, я забеляза търсач на таланти от една парижка модна агенция, който даде името й на Марсел Ламбер. Той й направи пробни снимки, покани я да се премести в неговия апартамент, научи я как да се движи и държи като манекенка, а не като балерина. Пробните снимки бяха зашеметяващи. Беше покорила камерите, излъчвайки закачлив сексапил. Марсел тихомълком пусна в обръщение снимките из Париж: без име, без никаква информация за момичето, само фотосите и визитната си картичка. Телефонът му не спря да звъни цяла седмица. Фотографите полудяха, дизайнерите искаха да подпишат с нея договор за есенните си модни дефилета. Светът на фотографите от Париж до Милано и от Милано до Ню Йорк се отвори пред момичето. Целият моден свят искаше да узнае името на тайнствената френска красавица с гарвановочерна коса.