Даниъл Силва - Художникът убиец

Жаклин Дьолакроа…

Ала колко различни бяха нещата сега. Престижната работа бе започнала да намалява, когато навърши двадесет и шест години, а в момента — на тридесет и три — добрите предложения съвсем секнаха. Тя все още участваше в някои есенни модни дефилета в Париж и Милано, но само с второразредни дизайнери. От време на време я наемаха и за реклама на бельо. „Циците ти са все така хубави, скъпа“ — обичаше да казва Марсел, но бе принуден да й намира ангажименти за различни фотосесии. Току-що бе приключила снимките за германска пивоварна, където се представяше за привлекателната жена на преуспяващ мъж на средна възраст.

Марсел я беше предупредил, че ще стане така. Беше й казал да спестява пари, да се подготви за живота, след като приключи с манекенството. Но Жаклин никога не си направи труда да го стори — смяташе, че парите ще текат вечно. Понякога се опитваше да си спомни къде бяха изчезнали те. За дрехи. За наеми на скъпи жилища в Париж и Ню Йорк. За огромното количество кокаин, което бе изсмъркала, преди да се изчисти.

Мишел Дювал бе прав за едно нещо: беше преспала с редактора от френското списание „Вог“ Робер Льобуше, за да получи привлекателната работа, от която отчаяно се нуждаеше — снимки с бански костюми и летни облекла на остров Мюстик. Този ангажимент можеше да промени живота й — да й осигури достатъчно пари, за да възвърне финансовата си стабилност, и да покаже на всички в модната индустрия, че тя все още притежава чар за висшата мода. Поне за още една, най-много две години. А после…

Жаклин влезе в жилищната кооперация и се качи с асансьора до апартамента на Марсел. Още щом почука на вратата, той отвори и застана пред нея.

— Жаклин, мъничето ми! — възкликна Марсел. — Моля те, кажи ми, че не си сритала в топките Мишел Дювал! Кажи ми, че той е направил целия фотосеанс.

— Истината е, че го сритах в пениса.

Той отметна глава и се разсмя високо.

— Сигурен съм, че си първата жена, която е сторила това. Така му се пада на копелето. Той едва не съсипа Клодет — толкова красива, с толкова голям талант. Спомняш ли си какво й направи? Клетото създание.

Марсел изсумтя ядосано, хвана я за ръката и я дръпна вътре. Минута по-късно двамата вече пиеха вино на дивана във всекидневната, а през отворените прозорци долиташе шумът от уличното движение. Марсел запали цигарата й и с ловко движение угаси кибритената клечка. Той носеше тесни избелели сини дънки, черни мокасини и сив пуловер с поло яка. Оредяващата му прошарена коса бе подстригана много късо. Наскоро си бе правил нов лифтинг на лицето и от това сивите му очи изглеждаха неестествено големи и изпъкнали, сякаш постоянно бе изненадан. Жаклин си помисли за онези отдавна отминали дни, когато Марсел я беше довел в този апартамент и я бе подготвил за бъдещия й живот. Тя винаги се чувстваше в безопасност на това място.

— Е, каква дивотия извърши този път Мишел?

Жаклин му описа фотосеанса, без да скрие нищо. Между тях почти нямаше тайни. Когато приключи, Марсел поклати глава:

— Може би не е трябвало да го риташ. Той заплашва да заведе дело.

— Само да посмее! — настръхна Жаклин. — Всяко момиче, което е насилвал да прави секс, ще свидетелства на процеса. Това ще го съсипе.

— Робер Льобуше ми позвъни няколко минути преди да пристигнеш. Опитва се да се измъкне за Мюстик. Казва, че не може да работи с жена, която рита фотографи.

— Слуховете светкавично се разнасят в този бизнес.

— Винаги е било така. Мисля, че мога да вразумя Робер… — Марсел се поколеба, после добави: — Но при условие, че искаш да го направя.

— Разбира се, че искам — бързо отвърна Жаклин.

— Сигурна ли си? Уверена ли си, че още притежаваш необходимите качества за този вид работа?

Тя отпи голяма глътка вино и облегна глава на рамото му.

— Всъщност не съм съвсем сигурна.

— Направи ми една услуга, скъпа. Иди за няколко дни в къщата си на юг. Или замини на някое от онези твои дълги пътувания, за които винаги си била толкова потайна. Почини си малко и избистри ума си. Размисли сериозно. Аз ще се опитам да вразумя Робер. Но ти трябва да решиш дали наистина искаш това.

Жаклин притвори очи. Може би бе време да напусне, докато все още имаше някакво достойнство.

— Прав си — въздъхна тя. — Мога да прекарам няколко дни в провинцията. Обаче искам да се обадиш на този скапан Робер Льобуше още сега и да му кажеш, че очакваш да удържи на думата си за снимките на Мюстик.

— А какво ще правим, ако не успея да го убедя?