Даниъл Силва - Художникът убиец

Пет минути по-късно Юсеф отново бе на улицата и закрачи към Еджуеър Роуд. Габриел отиде в банята, натърка късата си коса с гел и си сложи очила с червени стъкла. После облече палтото си и излезе.

От другата страна на улицата срещу „Кебаб Фектъри“ имаше малък италиански ресторант. Габриел влезе в него и седна на една маса близо до прозореца. Спомни си лекциите в Академията. Ако наблюдаваш цел от кафене, не прави стандартните неща, които ще те издадат: например да седиш сам с часове, преструвайки се, че четеш вестник. Твърде очебийно е.

Габриел веднага се преобрази. Той стана Седрик, пишещ за едно новоизлюпено френско списание за култура. Говореше английски с почти недоловим френски акцент. Твърдеше, че работи върху статия по въпроса защо напоследък Лондон е толкова вълнуващ, а Париж — така скучен. Пушеше цигари „Житан“ и пиеше много вино. Поведе отегчителен разговор с две шведски момичета от съседната маса. Покани едното от тях в хотелската си стая. Когато то отказа, предложи на другото. А когато и то отказа, покани и двете. Разля чаша кианти. Управителят — синьор Андриоти — дойде до масата и предупреди Седрик да се държи прилично или ще трябва да напусне заведението.

През цялото време обаче Габриел наблюдаваше Юсеф от другата страна на улицата. Отчете, че той умело изпълнява поръчките. Сетне го видя как напусна за кратко ресторанта и отиде нагоре по улицата до един павилион, където продаваха вестници на арабски език. Забеляза как красива тъмнокоса девойка надраска телефонния си номер на една салфетка и я мушна на сигурно място в джобчето на ризата му. Наблюдаваше го, когато той поведе дълъг разговор с един арабин, който зорко се оглеждаше. В действителност, когато разля своето кианти, Габриел запаметяваше модела и регистрационния номер на нисана на арабина. А докато отговаряше на нападките на разгневения синьор Андриоти, следеше Юсеф, който говореше по телефона. „С кого говори? — премисляше Габриел. — С жена? С братовчед в Рамала? С надзорния си офицер?“

След един час той реши, че вече не е разумно да стои повече в кафенето. Плати сметката си, остави щедър бакшиш и се извини за невъзпитаното си държане. Синьор Андриоти го изпроводи до вратата и тихо му каза да върви по дяволите.

Същата вечер Габриел седеше на стола си до прозореца, очаквайки Юсуф да се прибере в дома си. Улицата блестеше от нощния дъжд. Профуча мотоциклетист, зад гърба му на мотора седеше момиче, което го молеше да намали. Може би беше без значение, но той го отбеляза в бележника си заедно с часа: единадесет и петнадесет минути.

От виното го болеше главата. Апартаментът вече го потискаше. Колко ли нощи от живота си бе прекарал така, седейки в някой безопасен апартамент на Службата или в някоя занемарена квартира, за да наблюдава и да чака? Копнееше за нещо красиво, така че пъхна компактдиска с „Бохеми“ на Пучини в портативната си стереоуредба, която стоеше в краката му, и намали звука. „Разузнавателната работа е търпение. И скука“, обичаше да повтаря Шамрон.

Габриел се изправи, отиде в кухнята и изпи един аспирин за главоболието си. В съседния апартамент майка и дъщеря започнаха да се карат на арабски с ливански акцент. Счупи се чаша, после още една, затръшна се врата, някой изтича навън в коридора.

Габриел седна отново, притвори очи и след минута се озова в Северна Африка преди дванадесет години…

Малката гумена лодка се приближи с лекия прибой към брега на Руад. Габриел скочи в стигащата до кръста му топла вода и издърпа лодката на пясъка. Групата командоси от Саярет 23 23 Подразделение към Мосад за борба с терористите. — Б.пр. го последваха през плажа, препасани с оръжия. Някъде лаеше куче. Във въздуха се носеше мирис на горящи дърва и печено месо. Девойката чакаше зад волана на минибус „Фолксваген“.

Габриел с четирима от командосите се качи в буса. Останалите се разделиха в два автомобила рено комби, паркирани наблизо. Няколко секунди по-късно трите коли се понесоха едновременно с пълна скорост в студената априлска вечер.

Габриел носеше миниатюрен микрофон пред устата, свързан с малък предавател в джоба на якето му. Радиовръзката се осъществяваше на сигурни вълни чрез специално оборудван „Боинг 707“, който летеше точно над тунизийската крайбрежна ивица в граждански въздушен коридор, представяйки се за чартърен самолет на „Ел Ал“. Ако се случеше нещо лошо, те щяха да прекратят мисията за секунди.