Даниъл Силва - Художникът убиец

— Убийството на Тарик няма да върне Дани. Нито Леа. Не си ли научил нищо? — заговори ядосано реставраторът. — Докато бяхме заети да избиваме членовете на „Черният септември“, не забелязахме, че египтяните и сирийците се приготвят да ни изтласкат в морето. И замалко да успеят. Ние застреляхме тринадесет човека от „Черният септември“, но това не върна нито едно от момчетата, които те убиха в Мюнхен.

Шамрон го изгледа мълчаливо. И като че ли едва доловимо се усмихна:

— Да, но се почувствахме добре.

Габриел притвори очи: пред него изплува жилищният блок на римския площад „Анабалиано“, тъмното стълбище, болезнено слабият палестински преводач Ваел Абдел Цвайтер — оперативен шеф на „Черният септември“ в Италия. Спомни си звуците от пиано, на което се упражняваше някой съсед — доста монотонна мелодия, която не можа да познае. А сетне — гадния глух звук от куршумите, разкъсващи плът и чупещи кости. Един от тях пропусна тялото на Цвайтер и раздроби бутилката смокиново вино, която той бе купил малко по-рано. По някаква причина Габриел винаги си спомняше виното — червеникавокафяво, стичащо се по каменния под, смесвайки се с кръвта на умиращия мъж.

Отвори очи и Рим изчезна от спомените му.

— За кратко наистина се чувстваш добре — каза той. — Обаче после започваш да си мислиш, че си зъл колкото тези, които убиваш.

— Войната винаги взема своя дан от войниците — рече Шамрон.

— Когато стреляш в човека, гледайки очите му, всичко ти изглежда повече като убийство, отколкото като война.

— Това не е убийство — каза Стареца. — И никога не е било.

Габриел го погледна замислено:

— Защо смяташ, че мога да открия Тарик?

— Защото намерих човек, който работи за него. И вярвам, че ще ни отведе до Тарик.

— Къде е той?

— Тук, в Англия. В Лондон. А това е проблем за мен. Според договореностите ни с британското разузнаване сме длъжни да ги информираме, когато действаме на тяхна територия. Не ми се иска да спазя това споразумение, защото те ще уведомят приятелите си в Лангли 15 15 Централата на ЦРУ е в Лангли, щата Вирджиния, недалеч от столицата Вашингтон. — Б.пр. , а те пък ще ни притиснат да преустановим операцията заради мирния процес.

— Наистина имаш проблем — съгласи се Габриел.

— Ето защо си ми нужен. Трябва ми някой, който може да проведе операцията в Англия, без да събуди подозрение сред местните хора. Някой, който може да проведе едно просто следене, без да го прецака.

— Аз ще следя твоя човек и той ще ме отведе при Тарик, така ли?

— Изглежда просто, нали?

— Никога не е толкова просто, Ари — мрачно отрони Габриел. — Особено когато си замесен ти.

Реставраторът влезе в къщата и хвърли якето си върху походното легло във всекидневната. Веднага почувства как картината на Вечелио го привлича към себе си. Винаги беше така. Той никога не излизаше от къщата, без първо да прекара още няколко мига пред творбата, върху която работеше. А когато се прибереше, отиваше направо в студиото си, за да я погледа. Тя беше първото нещо, което виждаше следобед, щом се събудеше, и последното, което съзерцаваше сутрин, преди да си легне. Беше нещо като мания, но Габриел вярваше, че само един маниак може да бъде добър реставратор. Или добър убиец, що се отнася до акциите.

Качи се по стълбите до студиото си, включи флуоресцентната лампа и се загледа в картината. Боже, колко време се занимаваше с нея! Вече станаха шест или седем месеца. Вечелио вероятно я бе нарисувал за няколко седмици. На Габриел щеше да му отнеме десет пъти повече време да я реставрира.

Замисли се за всичко, което беше направил досега. Две седмици бе изучавал самия Вечелио: живот, влияния, техники. Един месец бе анализирал „Поклонението на пастирите“ с различни високотехнологични уреди: микроскоп — за да разгледа повърхността, рентгенова фотография — за да проникне под повърхностния слой, ултравиолетова светлина — за да се видят предишните ретуши.

След оценката четири месеца бе свалял наслоената мръсотия и пожълтелия лак. Не беше като да почистваш масичка за кафе, а изморителна, отнемаща време работа. Първо трябваше да направи най-подходящия разтворител, който да разтвори лака, но да остави боята непокътната. Потапяше в него саморъчно направен памучен тампон, после търкаше с кръгообразни движения повърхността на картината, докато тампонът се нацапваше целият от мръсния лак. След това правеше нов и всичко започваше отначало. Потапяш, бършеш, изхвърляш… Като да чистиш палубата на боен кораб с четка за зъби. В успешен ден можеше да свали мръсния лак от няколко квадратни сантиметра.