Даниъл Силва - Художникът убиец

— Не, не можеш — тросна се Габриел.

Шамрон се намръщи. Беше свикнал да има безпрепятствен достъп до личния му живот.

— А какво ще кажеш за тази девойка? — Ари кимна по посока на сервитьорката. — Тя не може да откъсне очи от теб. Не те ли интересува по някакъв начин?

— Тя е дете — отвърна реставраторът.

— Ти си дете! — ядоса се Стареца.

— Наближавам петдесетте.

— Изглеждаш на четиридесет.

— Това е, защото вече не работя за теб.

Шамрон избърса устните си и безцеремонно изтърси:

— Може би не искаш да се обвързваш с друга жена, защото се страхуваш, че Тарик ще убие и нея.

Габриел едва не подскочи, сякаш бе чул пистолетен изстрел.

— Ако ми помогнеш да унищожа Тарик, ще успееш да си простиш за станалото във Виена — продължи да настъпва Шамрон. — Знам, че обвиняваш себе си. Ако не беше Тунис, Леа и Дани никога нямаше да отидат във Виена.

— Млъкни! — изсъска през зъби Габриел.

— Може би ако ми помогнеш да унищожа Тарик, най-сетне ще се отърсиш от Леа и ще продължиш живота си.

Реставраторът се изправи, хвърли на масата една смачкана банкнота от десет лири и излезе. Шамрон се усмихна извинително на сервитьорката и тихо го последва.

В основата на стръмните скали, върху покрития със сив пясък малък плаж в Полпиър Коув, се издигаха останките на спасителен пост. През разкъсаните облаци надничаше светлият лик на луната, която хвърляше отблясъци по морската повърхност.

Мушнал ръце в джобовете на якето си, Габриел мислеше за Виена. Спомни си следобеда преди взрива, когато се любиха с Леа. Тогава бе последния път, когато се бе любил . Леа бе настояла щорите на прозорците в спалнята да останат вдигнати, независимо че гледаха към вътрешния двор на жилищната кооперация и Габриел бе убеден, че съседите ги наблюдават. А тя се надяваше да е точно така. Смяташе за някаква перверзна справедливост идеята, че евреи се отдават на удоволствието в град, където са били подложени на толкова жестоки гонения. Макар че и двамата бяха законспирирани — представяха се за италиански реставратор на картини и неговата швейцарска приятелка. Габриел си спомни влажната топлина на тялото й, соления вкус на кожата й. След това бяха заспали. Когато се събуди, той я видя да седи в края на леглото и да го гледа. „Искам това да е последната ти задача — заяви Леа. — Вече не издържам. Настоявам да напуснеш Службата и да се занимаваш с нещо нормално. Може да останем в Европа и ти да работиш като реставратор. Обещай ми, Габриел!“

Габриел вдигна очи, когато Шамрон се присъедини към него на плажа.

— Защо се върна в Службата? Защо не остана в Тиверия да си живееш живота? Защо дотича, щом те извикаха? — заразпитва ядосано мъжът.

— Имах твърде много недовършена работа — отвърна Шамрон. — Не познавам някой, който да е напуснал разузнаването с уредени дела. Всички ние оставяме след себе си някакви нишки. Стари операции, стари врагове. Те ни теглят като спомени за бивши любовници. Освен това не можех повече да гледам как елзасецът и Лев разрушават моята служба.

— Защо задържа Лев?

— Бях принуден да го направя. Той показа ясно на министър-председателя, че няма да си тръгне тихо, ако се опитам да го изхвърля. А последното нещо, което премиерът искаше, бе парализиран отдел „Операции“. Обзе го малодушие и направи Лев недосегаем.

— Той е змия — рече Габриел.

— Премиерът ли? — трепна Шамрон.

— Не, Лев.

— Змия, с която човек трябва да се отнася внимателно. Когато елзасецът подаде оставка, Лев помисли, че той е следващият в йерархията на наследниците. Вече не е млад. Усеща, че ключовете към тронната зала се изплъзват между пръстите му. Ако аз дойда и си отида набързо, той може още да има шанс. Ако изкарам целия си мандат, ако се помотая и се забавя да умра, тогава министър-председателят може да избере някой по-млад за мой наследник. Не е нужно да ти казвам, че не броя Лев сред своите поддръжници на булевард „Цар Саул“.

— Той никога не ме е обичал.

— Защото ти завижда. Завижда на професионалните ти умения. На таланта ти. На факта, че печелиш три пъти повече с работата си под прикритие, отколкото е неговата заплата в Службата. Боже, той ти завиждаше дори за Леа! Ти си всичко онова, което Лев би искал да бъде — и затова те мрази.

— Той искаше да участва в екипа срещу „Черният септември“.

— Лев е блестящ, но никога не е бил добър за работа на бойната линия. Той е щабен плъх.

— Знае ли, че си тук? — попита Габриел.

— Нищо не знае — отвърна студено Шамрон. — А ако решиш да се завърнеш, и за това няма да знае. Ще работя лично с теб, както в добрите стари времена.