— Какво не е наред?
— Един мъж те чака.
— Какво иска?
— Твърди, че е твой приятел, но не каза името си.
Пийл чу ехото на гласа си от другата страна на заливчето.
— Как изглежда? — попита след малко непознатият.
— Нещастен.
— Има ли акцент?
— Почти като твоя, но по-изразен.
— Върви си вкъщи.
Обаче момчето не искаше да го остави сам.
— Ще те посрещна на кея и ще ти помогна да завържеш кеча.
— Просто направи каквото ти казвам — отвърна непознатият и се скри под палубата.
Габриел Алон влезе в камбуза. В шкафчето над газовата печка намери пистолета си — деветмилиметров полуавтоматичен глок. Той предпочиташе модела със среден размер, който беше малко неточен заради по-късата цев, но пък беше по-лесен за скриване. Дръпна затвора, вкарвайки първия патрон в цевта, и пусна оръжието в десния джоб на кехлибареножълтата си мушама. После намали навигационните светлини и се качи обратно на палубата.
Когато платноходът заобиколи носа и навлезе в спокойните води на заливчето, Габриел намали скоростта. Забеляза големия мерцедес, паркиран пред къщата му. Чу как се отвори вратата и острия звук на електронната аларма. Лампата в колата беше изключена. Професионалист. Габриел бръкна в джоба си и стисна дръжката на глока с пръст върху предпазителя на спусъка.
Натрапникът пресече кея и слезе по късото каменно стълбище до нивото на водата. Габриел би го разпознал навсякъде: кръглата като поле глава, обруленото от вятъра лице, отличителната походка на борец, вървящ към средата на ринга. За момент се замисли дали да не завие и да подкара обратно надолу по реката, към бурята. Но вместо това, отпусна хватката си върху пистолета и насочи кораба към кея.
Шамрон обиколи студиото на Габриел. Спря пред картината на Вечелио.
— Значи това е големият удар на Ишърууд — изгубената олтарна картина. Представи си — едно порядъчно еврейско момче да работи над такава творба! Не мога да разбера защо хората пилеят време и пари за такива неща.
— Това не ме изненадва. Какво направи с бедния Джулиан, за да го накараш да ме предаде?
— Черпих го един обяд в „Грийнс“. Поддава се на изкушения, знаеш го.
— Какво търсиш тук?
Шамрон обаче не беше готов веднага да разкрие картите си.
— Доста си преуспял — каза той. — Тази къща трябва да ти е струвала бая пари.
— Аз съм един от най-уважаваните реставратори в света.
— Колко ще ти плати Джулиан, за да оправиш този Вечелио?
— Не е твоя работа — смръщи вежди Габриел.
— И той ще ми го каже, ала предпочитам да го чуя от теб. Може да е по-близко до истината.
— Сто хиляди лири.
— Досега получил ли си нещо от тях? — подсмихна се Шамрон.
— Говорим за Джулиан Ишърууд. Ще ми плати, когато продаде картината. А дори и тогава вероятно ще трябва да си взема парите насила от него.
— А за тази на Рембранд? — попита Стареца.
— Бърза работа за „Кристис“. Тя не се нуждае от много реставрация, само от ново лаково покритие, може би от малко ретуширане. Още не съм приключил с оценката си.
Шамрон бавно се върна до картината на Вечелио. Върху масичката на колела до нея бяха струпани пигментите и маслата на Габриел.
— Коя самоличност използваш сега? — заинтересува се Стареца.
— Нито една от твоите, ако това те измъчва.
— Италианската ли?
— Да. А ти?
— В момента съм Рудолф Хелер.
— А, една от любимите ми самоличности! Надявам се, че напоследък бизнесът е бил добър за хер Хелер?
— Всеки си има добри и лоши дни.
Габриел включи панела с флуоресцентните лампи и го обърна към Шамрон. Ари го погледна накриво:
— Габриел, загаси това нещо.
— Знам, че предпочиташ да работиш на тъмно, хер Хелер, но трябва да виждам лицето ти. Какво искаш?
— Да се поразходим с колата.
Те се понесоха по тесен път, от двете страни на който се издигаше жив плет. Габриел шофираше с една ръка и яко натискаше газта. Когато Шамрон го помоли да намали, той подкара още по-бързо. Ари се опита да го накаже с цигарен дим, но Габриел отвори прозорците и колата се изпълни с леден въздух. Шамрон даде знак, че се предава, като хвърли цигарата си в тъмнината.
— Разбра ли за Париж? — попита той.
— Гледам телевизия и чета вестници — отвърна Габриел.
— Хората, които са го извършили, са по-добри от всички, които сме виждали напоследък — замислено рече Шамрон. — Добри като „Черният септември“. Това не са момчета, дето те замерят с камъни, или такива, които влизат в някой пазар с двадесет и пет килограма експлозив „Семтекс“, прикрепен към телата им. Тези са били професионалисти, Габриел.
Читать дальше