Даниъл Силва - Художникът убиец

— Какво не е наред?

— Един мъж те чака.

— Какво иска?

— Твърди, че е твой приятел, но не каза името си.

Пийл чу ехото на гласа си от другата страна на заливчето.

— Как изглежда? — попита след малко непознатият.

— Нещастен.

— Има ли акцент?

— Почти като твоя, но по-изразен.

— Върви си вкъщи.

Обаче момчето не искаше да го остави сам.

— Ще те посрещна на кея и ще ти помогна да завържеш кеча.

— Просто направи каквото ти казвам — отвърна непознатият и се скри под палубата.

Габриел Алон влезе в камбуза. В шкафчето над газовата печка намери пистолета си — деветмилиметров полуавтоматичен глок. Той предпочиташе модела със среден размер, който беше малко неточен заради по-късата цев, но пък беше по-лесен за скриване. Дръпна затвора, вкарвайки първия патрон в цевта, и пусна оръжието в десния джоб на кехлибареножълтата си мушама. После намали навигационните светлини и се качи обратно на палубата.

Когато платноходът заобиколи носа и навлезе в спокойните води на заливчето, Габриел намали скоростта. Забеляза големия мерцедес, паркиран пред къщата му. Чу как се отвори вратата и острия звук на електронната аларма. Лампата в колата беше изключена. Професионалист. Габриел бръкна в джоба си и стисна дръжката на глока с пръст върху предпазителя на спусъка.

Натрапникът пресече кея и слезе по късото каменно стълбище до нивото на водата. Габриел би го разпознал навсякъде: кръглата като поле глава, обруленото от вятъра лице, отличителната походка на борец, вървящ към средата на ринга. За момент се замисли дали да не завие и да подкара обратно надолу по реката, към бурята. Но вместо това, отпусна хватката си върху пистолета и насочи кораба към кея.

Шамрон обиколи студиото на Габриел. Спря пред картината на Вечелио.

— Значи това е големият удар на Ишърууд — изгубената олтарна картина. Представи си — едно порядъчно еврейско момче да работи над такава творба! Не мога да разбера защо хората пилеят време и пари за такива неща.

— Това не ме изненадва. Какво направи с бедния Джулиан, за да го накараш да ме предаде?

— Черпих го един обяд в „Грийнс“. Поддава се на изкушения, знаеш го.

— Какво търсиш тук?

Шамрон обаче не беше готов веднага да разкрие картите си.

— Доста си преуспял — каза той. — Тази къща трябва да ти е струвала бая пари.

— Аз съм един от най-уважаваните реставратори в света.

— Колко ще ти плати Джулиан, за да оправиш този Вечелио?

— Не е твоя работа — смръщи вежди Габриел.

— И той ще ми го каже, ала предпочитам да го чуя от теб. Може да е по-близко до истината.

— Сто хиляди лири.

— Досега получил ли си нещо от тях? — подсмихна се Шамрон.

— Говорим за Джулиан Ишърууд. Ще ми плати, когато продаде картината. А дори и тогава вероятно ще трябва да си взема парите насила от него.

— А за тази на Рембранд? — попита Стареца.

— Бърза работа за „Кристис“. Тя не се нуждае от много реставрация, само от ново лаково покритие, може би от малко ретуширане. Още не съм приключил с оценката си.

Шамрон бавно се върна до картината на Вечелио. Върху масичката на колела до нея бяха струпани пигментите и маслата на Габриел.

— Коя самоличност използваш сега? — заинтересува се Стареца.

— Нито една от твоите, ако това те измъчва.

— Италианската ли?

— Да. А ти?

— В момента съм Рудолф Хелер.

— А, една от любимите ми самоличности! Надявам се, че напоследък бизнесът е бил добър за хер Хелер?

— Всеки си има добри и лоши дни.

Габриел включи панела с флуоресцентните лампи и го обърна към Шамрон. Ари го погледна накриво:

— Габриел, загаси това нещо.

— Знам, че предпочиташ да работиш на тъмно, хер Хелер, но трябва да виждам лицето ти. Какво искаш?

— Да се поразходим с колата.

Те се понесоха по тесен път, от двете страни на който се издигаше жив плет. Габриел шофираше с една ръка и яко натискаше газта. Когато Шамрон го помоли да намали, той подкара още по-бързо. Ари се опита да го накаже с цигарен дим, но Габриел отвори прозорците и колата се изпълни с леден въздух. Шамрон даде знак, че се предава, като хвърли цигарата си в тъмнината.

— Разбра ли за Париж? — попита той.

— Гледам телевизия и чета вестници — отвърна Габриел.

— Хората, които са го извършили, са по-добри от всички, които сме виждали напоследък — замислено рече Шамрон. — Добри като „Черният септември“. Това не са момчета, дето те замерят с камъни, или такива, които влизат в някой пазар с двадесет и пет килограма експлозив „Семтекс“, прикрепен към телата им. Тези са били професионалисти, Габриел.