Даниъл Силва - Художникът убиец

— О, не можеш да направиш това! — възропта Ишърууд. — Акулите кръжат и моята капризна банка заплашва да ме зареже на произвола на съдбата. Няма да успея да си намеря достатъчно бързо меценат, който да спаси потъващия кораб. Джайлс Питауей има меценати! Банката „Лойдс“! Когато изкуството и големите финанси се сродят, смятам, че е време да се отправя към планините на Шотландия и да си скова проклетия ковчег. — Джулиан млъкна за миг и въздъхна: — Впрочем, хер Хелер, малко неща в този живот са по-важни от хубавите картини. И не ми пука колко стари са те.

— Трябваше да подбера по-внимателно думите си — поклати глава Шамрон.

— Ако се наложи да закрия галерията си, ще остана без пукната пара — заяви Ишърууд. — Ще бъда щастлив, ако при това положение получа и тридесет пенса от истинската стойност на моята колекция.

Но Шамрон остана равнодушен към неговите жалби.

— Къде е той? — попита Стареца.

— И защо трябва да ти казвам? — настръхна Джулиан.

— Защото имам нужда от него. Ние се нуждаем от Габриел.

— О, боже! Не ми пробутвай тези глупости, защото няма да се хвана втори път. Чувал съм всичките ти истории и знам как свършват те. Между другото Габриел се чувства по същия начин. Той е приключил с твоите работи.

— Тогава кажи ми къде е. Какво ще му навреди това?

— Познавам те твърде добре, за да ти вярвам. Никой здравомислещ човек не би ти се доверил.

— Можеш да ми кажеш къде е той или сами да го открием. Ще ни отнеме няколко дни, но ще го намерим.

— Да предположим, че ти кажа. Какво си готов да ми предложиш в замяна?

— Може да намеря покровител, който да те държи на повърхността, докато продадеш своя Вечелио.

— Благонадеждните покровители са редки като автентичните платна.

— Познавам един човек, който смята да влезе в бизнеса с картини. Ще поговоря с него за теб.

— Как се казва? — оживи се Ишърууд.

— Страхувам се, че ще държи да остане анонимен — рече Шамрон.

— Ако Габриел разбере, че съм ти казал…

— Нищо няма да разбере.

Ишърууд облиза бледите си устни.

Стареца пристигна, когато непознатият беше излязъл с корабчето си. Пийл го забеляза от прозореца на стаята си, докато мъжът се опитваше да премине с големия си мерцедес по тесния път над кея. Той спря пред къщата на бригадира и натисна звънеца. После настойчиво почука на вратата. Момчето чу ударите дори през заливчето — кратки и безцеремонни. То намъкна един пуловер и дъждобрана си и изхвръкна от къщи. Минута по-късно стоеше зад мъжа, задъхано и със зачервено от тичането лице.

— Кой си ти? — попита Стареца.

„Има акцент като на непознатия, но по-изразен“ — отбеляза наум момчето.

— Аз съм Пийл. А вие кой сте?

Възрастният човек не отговори на въпроса му, а обясни, че търси мъжа, който живее в тази къща.

— Сега го няма — рече хлапето.

— Аз съм негов приятел. Знаеш ли къде е?

Момчето не каза нищо, защото му се видя абсурдно, че непознатият има приятел, който ще се появи, без да се обади.

Стареца погледна към кея, после очите му се спряха отново върху Пийл:

— Излязъл е с кораба си, нали?

Хлапакът кимна, но нещо в очите на мъжа го накара да потрепери.

Стареца се взря в небето: над заливчето бяха надвиснали оловносиви облаци, плътни и натежали от наближаващия дъжд.

— Доста неприятно време за плаване.

— Той е много добър — рече гордо момчето.

— Да, така е. Кога ще се върне?

— Никога не казва. Ще му съобщя, че сте се отбили.

— Всъщност мисля, че ще го изчакам. — Изглеждаше като човек, който може да чака дълго време, ако си го постави за цел. — Има ли наблизо някое местенце, където да изпия едно кафе?

Пийл посочи към селото.

Обаче Стареца не отиде никъде. Просто се качи в мерцедеса и остана да седи зад волана като статуя.

Пийл отиде до носа и набързо си направи наблюдателница до фермата за стриди. Загледа се към морето. Към средата на следобеда в реката се появиха малки вълни с бели гребени и дъждовната буря се развихри. В четири часа стана съвсем тъмно. Пийл подгизна и премръзна до смърт. Канеше се да се откаже, когато забеляза сред мъглата съзвездие от бледосини светлини да приближава нагоре по реката. Малко след това чу ритмичното бръмчене на двигател: великолепният платноход на непознатия се носеше с пълна скорост към къщи.

Момчето включи фенерчето си и му даде сигнал. Кечът направи плавен завой надясно и се насочи към носа, порейки черната вода. Когато корабчето приближи брега, непознатият извика: