Даниъл Силва - Художникът убиец

Азури затвори папката с търговските доклади и се огледа: „По дяволите! Къде се бави той? Може би нещо се е объркало“.

Точно тогава в купето влезе мъж с дълга руса коса, слънчеви очила и бейзболна шапка с емблемата на „Янкис“. От слушалките на уокмена му се лееше силен рок. Кемел си помисли: „Аллах! Кой е този идиот? Сега Тарик няма да посмее да се покаже“. А на глас изрече:

— Съжалявам, но сте сбъркали купето. Всички места са заети.

Мъжът надигна слушалките си и отвърна:

— Не ви чувам.

Говореше английски като американец.

— Тези места са заети — повтори нетърпеливо Кемел. — Напуснете или ще извикам кондуктора.

Обаче мъжът просто седна и свали слънчевите си очила.

— Мир вам, братко — каза меко Тарик на арабски.

Без да иска, Кемел се усмихна:

— Ах ти, кучи сине?

— Притесних се, когато Ахмед не се регистрира в хотела, след като го изпратих в Гърция — обясни Кемел. — После чух, че е намерен труп в една вила на остров Самос и разбрах, че двамата сте разговаряли.

Тарик притвори очи и наклони леко глава.

— Той беше небрежен. Трябва по-прецизно да избираш пратениците си.

— Наистина ли се налагаше да го убиеш?

— Ще намериш друг — по-добър, надявам се.

Азури се вгледа внимателно в партньора си.

— Как си, Тарик?

— Чудесно! — прекъсна го рязко той. — Как се развиват нещата в Амстердам?

— Всъщност доста добре. Лейла пристигна. Намерила ти е жена и място, където да отседнеш.

— Разкажи ми за нея — подкани го Тарик.

— Тя работи в един бар, в квартала на проститутките. Живее сама в една яхта на река Амстел. Мястото е отлично.

— Кога заминавам? — заинтересува се Тарик.

— След около седмица.

— Трябват ми пари.

Кемел бръкна в куфарчето си и му подаде плик с банкноти. Тарик го мушна в джоба на сакото си. После светлосивите му очи се спряха на Азури. Както винаги, Кемел изпита неприятното чувство, че той преценява кой е най-добрият начин да го убие, ако му се наложи.

— Сигурно не си ме накарал да бия целия този път, за да ме критикуваш за убийството на Ахмед и да ме питаш как съм със здравето. Какво друго имаш да ми казваш?

— Някои интересни новини.

— Слушам те.

— Хората от булевард „Цар Саул“ са убедени, че ти стоиш зад атентата в Париж.

— Колко умно от тяхна страна! — поклати глава Тарик.

— Ари Шамрон те иска мъртъв и министър-председателят му е дал зелена светлина — продължи Кемел.

— Шамрон иска смъртта ми от години. Защо сега това е толкова важно?

— Защото ще възложи задачата на един твой стар приятел.

— Кой е той?

Кемел се усмихна и се приведе към Тарик.

Фирмата за изящни изкуства „Ишърууд“ отскоро се помещаваше в рушаща се викторианска сграда, служила някога за склад. Намираше се на усамотено тихо място на площад „Сейнт Джеймс“, наречено Мейсън Ярд. Тя бе сгушена между една кръчма и офиса на малка транспортна компания, която сякаш винаги бе пълна с красиви куриерки, придвижващи се с моторетки. Официалната табела на прозореца на първия етаж съобщаваше, че галерията е специализирана в излагането на творби на стари майстори, че собственикът й — Джулиан Ишърууд — е реномиран член на Лондонското дружество на търговците на картини и че неговата колекция може да бъде видяна само с предварителна уговорка. Обявени бяха и галерии във Венеция и Ню Йорк, макар че те бяха отдавна затворени. На Ишърууд просто сърце не му даваше да актуализира надписа на табелата, за да отрази намаляващия успех на своята империя.

Шамрон пристигна в дванадесет и половина. Пилотското му кожено яке и панталоните му в цвят каки бяха заменени с двуреден костюм, копринена риза с подходяща тъмносиня вратовръзка и кашмирено палто. Носеше модни очила с рогови рамки. На китката му се виждаше златен „Ролекс“, а на малкия пръст на дясната ръка — пръстен с герб. Липсата на венчална халка подсказваше, че е свободен за връзки с другия пол. Вървеше флегматично, изоставил обичайната си тежка походка.

Ари натисна напукания звънец до входната врата на партера. Минута по-късно от домофона се разнесе знойният глас на Хедър — последната от серията млади и безполезни секретарки на Ишърууд.

— Името ми е Рудолф Хелер — каза Шамрон на немски с английски акцент. — Дошъл съм да се видя с господин Ишърууд.

— Имате ли уговорена среща?

— Опасявам се, че не, но с Джулиан сме стари приятели.

— Изчакайте за минутка, моля.

Минутката се проточи безкрайно, докато най-накрая автоматичната врата се отвори. Шамрон влезе и се изкачи по късото скърцащо стълбище. Върху килима на площадката се очертаваше голямо кафяво петно. Хедър седеше в преддверието зад масивно бюро, върху което имаше само един телефон. Всички момичета на Ишърууд бяха подбирани по един и същи начин: красиви, завършили художествената гимназия девойки, съблазнени да работят за него с обещания за стажуване и любовни авантюри. Повечето напускаха след месец-два, когато се отегчаха безнадеждно или когато Ишърууд не можеше да събере пари да им плати.