Даниъл Силва - Художникът убиец

Вторият пробив в случая стана двадесет и четири часа след като Навот достави видеокасетата. Откритието направи слабичкият Шимон от отдела за изследвания. Той се качи тичешком до кабинета на Шамрон, както си беше по анцуг и с боси крака, стиснал папка в пръстите си с изгризани нокти.

— Това е Мохамед Азис, шефе! Той беше член на Народния фронт, но когато Фронтът се включи в мирния процес, Азис се присъедини към организацията на Тарик.

— Кой е Мохамед Азис? — попита Шамрон, примигвайки любопитно към Шимон през облак дим.

— Младежът от Мюзе д’Орсе. Накарах техниците във фотолабораторията да увеличат дигитално снимката от видеокасетата от охранителната камера. После я пуснах през базата данни. Няма никакво съмнение — сервитьорът с мобилния телефон е бил Мохамед Азис.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно, шефе.

— И си уверен, че сега той работи за Тарик?

— Залагам живота си за това.

— Подбирай внимателно думите си! — предупреди го Стареца.

Шимон остави папката на бюрото и излезе. Сега Шамрон имаше това, което искаше: доказателство, че атентатът в Париж е дело на Тарик. По-късно същата вечер Йоси се появи на вратата му със зачервени от умора и безсъние очи.

— Току-що чух нещо интересно, шефе.

— Говори, Йоси.

— Един наш приятел от гръцката служба за сигурност пусна съобщение до атинската ни централа. Палестинец на име Ахмед Натур е бил убит преди два дни на гръцкия остров Самос. Застрелян с два куршума в главата и оставен в една вила.

— Кой е Ахмед Натур?

— Не сме съвсем сигурни. Сега Шимон проверява.

— Кой е собственикът на вилата?

— Това е най-интересното нещо, шефе. Вилата е била дадена под наем на един англичанин на име Патрик Рейнолдс. Гръцката полиция се опитва да го намери.

— И какво от това? — погледна го изпитателно Шамрон.

— Няма никакъв Патрик Рейнолдс на лондонския адрес, който фигурира в договора за наемане. Няма такъв и на лондонския телефонен номер. Според британските и гръцките власти Патрик Рейнолдс не съществува.

Рами усети, че Стареца се готви да отпътува за малко донякъде. Разбра го, защото предната нощ бе неспокойна за Шамрон. Той прекара дълго време, крачейки напред-назад по терасата, после няколко часа поправя едно прекрасно радио, марка „Филко“, което бе пристигнало същия ден от Съединените щати. Не спа, не води никакви разговори по телефона и имаше само един посетител: каещия се на вид Узи Навот. Той говори със Стареца петнадесет минути на терасата, после бързо си тръгна. На излизане лицето му напомни на Рами изражението на Шамрон в нощта на парижкия атентат — смесица от непреклонна решителност и самодоволна усмивка.

Но всъщност най-лошите страхове на Рами потвърди пътната чанта: италианска изработка, черна кожа, позлатени закопчалки. Тя беше всичко онова, което Стареца не беше. Фантома можеше да побере багажа си в задния си джоб и пак да му остане място за портфейла. Рами прочете името на табелката, която висеше на дръжката: Рудолф Хелер , адрес и телефонен номер в Берн. Явно бе, че Шамрон щеше да работи под прикритие.

По време на закуската Рами едва се сдържаше — като майка, която се чуди как да се скара с детето си в сутринта на раздялата им. Вместо да седне с него на масата, той застана до кухненския плот и запрелиства ядосано спортните страници на „Маа’рив“.

— Моля те, Рами — обади се Шамрон. — Опитваш се да го четеш или да изтръгнеш признания от него?

— Нека да дойда с теб, шефе.

— Няма да водим отново този разговор. Сигурно ти е трудно да повярваш, но аз знам как се действа по време на акция. Бях катса 14 14 Изпитан офицер от Мосад. — Б.пр. много преди на родителите ти да им хрумне да те заченат.

— Вече не си толкова млад, шефе — погледна го Рами угрижено.

Шамрон свали вестника си и се взря в мъжа над очилата си за четене:

— Можеш да изпробваш способностите ми по всяко време, когато сметнеш, че си готов.

Рами насочи показалеца си като пистолет към Стареца и произнесе:

— Бум, бум, мъртъв си, шефе.

Но Шамрон само се усмихна и дочете вестника си. Десет минути по-късно младият телохранител го придружи до пътната врата и сложи чантата в багажника на колата му. Той остана да гледа след отдалечаващия се автомобил, докато от Ари Шамрон не се виждаше нищо друго, освен облаче розов галилейски прах.

„Шлос Фармасютикъл“ беше най-голямата фармацевтична компания в Европа и една от най-мощните в света. Нейните изследователски лаборатории, заводи и дистрибуторски центрове бяха разпръснати по цялата планета. Управлението на корпорацията се помещаваше в Цюрих във внушителна сграда от вулканичен камък на модната „Банхофщрасе“, недалеч от брега на езерото. Понеже беше сряда, шефовете на отдели и старшите вицепрезиденти се бяха събрали в облицованата с ламперия зала на борда на директорите на деветия етаж за седмичната си среща. Мартин Шлос седеше на шефския стол — пред масата под портрета на своя прадядо Валтер Шлос — основателя на компанията. Имаше елегантна фигура, носеше тъмен костюм, а посребрената му коса беше прилежно подстригана. В дванадесет и половина той погледна часовника си и се изправи, давайки знак, че събранието е приключило. Някои от директорите го наобиколиха, надявайки се да чуят евентуално последно нареждане от началника си.