Даниъл Силва - Художникът убиец

— Билетът у теб ли е?

— Да.

— Дай ми го.

Ахмед бръкна в джоба на спортното си сако. Тарик махна леко с пистолета си:

— Бавно!

Младежът извади билета, показа го на Тарик и го постави на масата. Тарик го огледа набързо, после погледът му се върна към младия мъж:

— От колко време ме чакаш?

— Почти цял ден.

— Защо, къде другаде си бил?

— Следобед ходих до селото. Бях гладен, а и исках да огледам наоколо.

— Говориш ли гръцки?

— Малко.

„Супер! — помисли си Тарик с ирония. — Млад мъж, говорещ развален гръцки, и то с арабски акцент, се е мотал по пристанището целия следобед“.

Той си представи как някой любопитен магазинер, обхванат от съмнения към арабина, шляещ се из селото, се обажда в полицията. След което полицай отива да провери лично как стоят работите. А може би ченгето има приятел или братовчед, работещ в гръцката държавна сигурност… По дяволите! Беше цяло чудо, че не го бяха арестували още щом слезе от ферибота.

— Къде смяташ да нощуваш? — попита Тарик.

— Мислех да остана тук.

— И дума да не става! Иди в таверна „Петрино“, близо до пристанището. Там можеш да си наемеш евтина стая. А на сутринта вземи първия ферибот за Турция.

Ахмед се съгласи и се наведе да вземе пистолета си. Тарик стреля два пъти в главата му.

Кръвта плисна по каменния под. Тарик погледна към трупа и почувства само леко разочарование. Беше се надявал на няколко дни отдих на острова преди следващата операция. Беше уморен, нервите му бяха изопнати и го мъчеше все по-силно главоболие. Сега отново трябваше да пътува, и то само защото проклетият ферибот беше закъснял заради бурното море и Кемел бе изпратил някакъв смахнат идиот да му предаде важно съобщение.

Той мушна пистолета под колана на кръста си, взе билета за влака и излезе.

Узи Навот пристигна в Тел Авив на следващата сутрин. Той отиде в кабинета на Шамрон „на черно“ — това означаваше, че нито Лев, нито някой друг от членовете на висшия състав го забеляза. Носеше лъскаво метално дипломатическо куфарче. Бизнесмените в цял свят използваха подобни куфарчета, когато смятаха, че документите им са твърде ценни, за да ги сложат в обикновена кожена чанта. Обаче, за разлика от другите пътници на борда на самолета на „Ел Ал“ 13 13 Израелска авиокомпания. — Б.пр. от Париж тази сутрин, Навот не бе помолен да отвори куфарчето си за проверка. Нито бе принуден да изтърпи вбесяващия рутинен разпит от загорелите от слънцето момчета и момичета от охраната на „Ел Ал“. Щом се озова на безопасно място в кабинета на Шамрон, той нагласи комбинацията на ключалката на куфарчето и го отвори за пръв път, откакто бе напуснал посолството в Париж. Бръкна вътре и извади само един предмет: видеокасета.

По-късно Навот не можеше да си спомни колко пъти възрастният мъж гледа касетата. Двадесет, тридесет, а може би дори петдесет! Той изпуши толкова много от своите турски цигари, че Узи едва виждаше екрана от дима. Ари бе изпаднал в транс. Седеше на стола си със скръстени ръце и килната назад глава, за да може да гледа през очилата си за четене с черна рамка, кацнали в края на острия му като кинжал нос. От време на време Навот коментираше записа, но Шамрон сякаш слушаше само гласовете в главата си.

— Според охраната на музея Елияху и неговите спътници са се качили в колата в десет часа и двадесет и седем минути — обясни Узи. — Както можеш да видиш от индикатора за време на екрана, арабинът се обажда по телефона точно в десет и двадесет и шест.

Шамрон не отвърна нищо, само натисна едно копче на дистанционното, превъртя касетата и започна да я гледа отначало.

— Виж ръката му — напрегнато продължи Навот. — Номерът е бил запаметен в мобилния телефон. Той само натиска два пъти единия бутон с палеца си и започва да говори.

Дори и тази проницателна забележка да се стори интересна на Шамрон, той с нищо не го показа.

— Може би ще успеем да вземем записа от телефонната компания — продължи настойчиво Навот. — Вероятно ще открием номера, който е набрал. Този телефон сигурно ще ни отведе при Тарик.

Ако Стареца бе решил да проговори, щеше да обясни на Узи, че вероятно между Тарик и Френската телефонна компания има половин дузина сътрудници. Такова разследване, макар и чудесно, щеше да стигне до задънена улица.

— Кажи ми, Узи — заинтересува се Шамрон най-накрая, — каква храна е носел този сервитьор на таблата си?

— Какво, шефе? — зяпна Навот.