Даниъл Силва - Художникът убиец

Алон се съсредоточи върху шофирането си, а не върху тирадата на Шамрон. Пулсът му се бе ускорил и дланите му се потяха.

— Били са голям екип — продължи Стареца. — Десет, може би дванадесет човека. Разполагали са с пари, транспорт, фалшиви паспорти. Планирали са удара си до последния детайл. Цялата операция е приключила за тридесет секунди. Само за минута членовете на ударната група са напуснали моста. Абсолютно всички са успели да избягат под носа на французите.

— Това какво общо има с мен? — учуди се Габриел.

Ари затвори очи и изрецитира един стих от Светото писание:

— И враговете ще познаят, че Аз съм Господ, когато извърша над тях Моето отмъщение.

— Йезекил — вметна Габриел.

— Аз вярвам, че ако някой убие човек от моя народ, трябва, на свой ред, да го убия. А ти вярваш ли в това?

— Някога вярвах.

— Дори нещо повече — вярвам, че ако някое момче вземе камък, за да го хвърли по мен, трябва да го застрелям още преди той да е излетял от ръката му. — Пламъчето от запалката на Шамрон лумна в тъмнината, подчертавайки дълбоките бръчки по лицето му. — Може би съм просто една отживелица. Спомням си как се гушех в прегръдките на майка ми, когато арабите опожариха и ограбиха нашето селище. Те убиха баща ми по време на общата стачка през тридесет и седма. Разказвал ли съм ти някога за това?

Габриел бе вперил очи в лъкатушещия корнуолски път и не отвърна нищо.

— Те убиха и твоя баща. В Синай — продължи Шамрон. — А майка ти колко време живя след смъртта на баща ти?

„Всъщност беше малко повече от година“ — помисли си Габриел, спомняйки си деня, в който положиха нейното изсушено от рака тяло в земята на склона, гледащ към Йерусалимската долина.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че отмъщението е нещо добро. Здравословно е. Пречистващо.

— Отмъщението води единствено до повече убийства и ново отмъщение — рече Габриел. — Зад всеки убит от нас терорист има още едно момче, чакащо да пристъпи напред и да вземе камък или пистолет. Те са като зъбите на акула: счупиш един и на негово място израства друг.

— Значи не трябва да правим нищо? Това ли искаш да кажеш! — възмути се Шамрон. — Да стоим настрана и да кършим ръце, докато тези копелета убиват наши хора?

— Знаеш, че не мисля така.

Шамрон потъна в мълчание, докато мерцедесът профуча през тъмното село.

— Идеята не е моя — продължи Стареца. — На министър-председателя е. Той иска да живее в разбирателство с палестинците, но не може да сключи мир, ако екстремистите го дебнат, докато подписва.

— Откога си станал такъв миролюбец, Ари? — подозрително го изгледа Габриел.

— Личното ми мнение е без значение. Аз съм само един таен служител, който изпълнява заповеди.

— Глупости!

— Добре, щом искаш да чуеш моето мнение: мисля, че след сключването на мира няма да бъдем в по-голяма безопасност, отколкото преди това. Смятам, че огънят в палестинските сърца няма да угасне, докато евреите не бъдат изтикани в морето. И ще ти кажа още нещо, Габриел. Предпочитам да водя битка със заклет враг, отколкото с враг, който по целесъобразност се прави на приятел.

Шамрон потърка носа си на мястото, където го бяха притиснали роговите рамки на елегантните му очила. Беше остарял. Габриел го съзря в ъгълчетата на очите му, когато си свали очилата. Дори великият Шамрон не бе имунизиран срещу опустошенията на времето.

— Знаеш ли какво стана в Аман? — попита Ари.

— Четох за това във вестниците. Знам също и какво се случи в Швейцария.

— А, Швейцария! — каза тихо Шамрон, сякаш случаят там беше нещастен романс, който предпочита да забрави. — Проста операция, нали? Да поставиш бръмбари в апартамента на високопоставен ислямистки екстремист. Нищо особено. Някога можехме да го направим със затворени очи. Да инсталираме устройството и да излезем, преди някой да си даде сметка, че сме били там. Но тези идиоти забравиха, че швейцарците са най-бдителните хора на света. Една стара дама се обажда по телефона и целият екип попада в ръцете на полицията.

— Просто малшанс — рече реставраторът.

— А аз се качвам на следващия самолет за Цюрих, за да моля швейцарските ни събратя да не го правят публично достояние.

— Щеше да ми достави удоволствие да видя това.

Шамрон дрезгаво се изсмя. Габриел изведнъж осъзна, че по някакъв странен начин Стареца му бе липсвал. От колко време не бяха се виждали? От осем години? Не, почти от девет. Шамрон бе дошъл във Виена след бомбения атентат, за да помогне да се оправи бъркотията и да се увери, че истинската причина за присъствието на Габриел в града е останала в тайна. След това реставраторът го беше видял още веднъж, когато се върна в Тел Авив и му каза, че иска да напусне.