Даниъл Силва - Художникът убиец

— Името ти не е Доминик Бонар и не си секретарка в художествена галерия в Лондон. Работиш за израелското разузнаване. И напуснахме Монреал по този начин, защото твоят приятел Габриел Алон искаше да ме убие.

Устата на Жаклин пресъхна. Гърлото й се сви, сякаш щеше да се задуши. Но в миг си спомни какво й бе казал Габриел в Лондон: „Доминик Бонар няма за какво да се бои от този мъж. Ако той те притисне, озъби му се и ти“.

— За какво говорите, по дяволите? Не познавам никакъв Габриел Алон. Спрете тази шибана кола! Какво ви става?

Той я халоса по главата с пистолета: кратък, брутален удар, от който в очите й бликнаха сълзи. Тя вдигна ръка и докосна косата си: по нея имаше кръв.

— Копеле такова!

Той не й обърна внимание.

— Името ти не е Доминик Бонар и не работиш в картинна галерия в Лондон, а за Ари Шамрон. Ти си израелски агент. Работиш с Габриел Алон. Точно той пресече улицата, идвайки към нас в Монреал. Искаше да ме убие — повтори Тарик.

— Престанете да дрънкате всички тези глупости! Не знам за какво говорите. Не познавам никакъв Габриел, никакъв Ари!

Арабинът отново я блъсна — още един рязък удар, дошъл сякаш от изневиделица. Уцели я на същото място. Болката беше толкова силна, че независимо от усилието й да се сдържи, тя заплака.

— Казвам ви истината.

Последва още един удар, по-силен от предишните.

— Името ми е Доминик Бонар и работя за…

Тарик отново я удари жестоко. Имаше чувството, че ще загуби съзнание.

— Мръсник! — настръхна тя, ридаейки. Притисна раната с пръсти. — Къде ме водиш? Какво ще правиш с мен?

Той пак не й отговори. Ако се опитваше да я подлуди, успяваше. Когато заговори, в гласа му се долови нотка на съчувствие, сякаш му беше жал за нея. Жаклин знаеше какво се опитва да направи. Искаше да сломи последната й съпротива, да я накара да повярва, че е предадена и напълно сама.

— Ти си отишла в Тунис и си се представила за любовница на Габриел Алон, докато той е планирал убийството на Абу Джихад.

— Никога през живота си не съм била в Тунис, да не говорим за някакъв Габриел Алон.

Тарик вдигна пистолета да я удари отново, но този път тя видя замаха му и вдигна ръце да се предпази.

— Моля те! — извика. — Не ме удряй пак.

Палестинецът свали пистолета. Дори и той сякаш нямаше желание да я измъчва.

— Поостарял е, откакто го видях за последен път. И как иначе, като се има предвид онова, което е преживял.

Жаклин усети, че волята й за съпротива отслабва. Започна да разбира какво представлява в действителност разузнавателната работа, която преди бе приемала като приключение. Но истинската природа на тайната война на Ари Шамрон бе съвсем друга — мръсна и изпълнена с насилие — и сега тя беше се озовала в нейния център. Трябваше да измисли как отново да придобие контрол над ситуацията. Вероятно можеше да разбере какви са плановете на Тарик и да открие начин да предупреди Габриел и Шамрон. „Може би ще успея да намеря начин и да оцелея,“ мина й през ума.

— Те ще те хванат — неочаквано каза тя. — Половината полиция на Канада и Щатите вече е по петите ни. Никога няма да стигнеш до Ню Йорк.

Тарик поклати скептично глава:

— Дълбоко се съмнявам, че някой друг ни търси, освен приятелите ти Габриел Алон и Шамрон. Подозирам, че не могат да помолят канадците за помощ, защото вероятно нито те, нито американците знаят какви ги вършат. Ако разберат, това може да се окаже доста притеснително за твоята служба.

Тарик бръкна в джоба си и й подаде носна кърпичка за раната на главата й.

— Впрочем разбрахме, че работиш за Службата още в мига, когато се появи в живота на Юсеф. Искаш ли да узнаеш как стана това?

Жаклин поклати утвърдително глава, притискайки раната си.

— Добре, но първо трябва да ми отговориш на няколко въпроса. Наистина ли си французойка?

„Значи — помисли си тя — той не знае всичко“. После каза на глас:

— Да, французойка съм.

— А еврейка ли си?

— Да.

— Доминик Бонар истинското ти име ли е?

— Не.

— А какво е то?

Жаклин си помисли: „Какво е истинското ми име? Наистина ли съм Жаклин Дьолакроа? Не, просто така Марсел Ламбер кръсти хубавото девойче от Марсилия. Ако ще умирам, по-добре да е с рожденото ми име“.

— Казвам се Сара — отговори. — Сара Халеви.

— Толкова хубаво име — Сара Халеви. Предполагам, имаш правото да знаеш как се озова в тази бъркотия. — Палестинецът я погледна, за да види реакцията й, но тя отвърна на погледа му с ледена омраза. — Впрочем, ако искаш, можеш да ме наричаш Тарик.