Даниъл Силва - Художникът убиец

Сложи несесера на мивката и подпря снимката на Емилио Гонсалес на лавицата под огледалото. Погледна отражението и едва разпозна собственото си лице: тъмни кръгове под очите, хлътнали бузи, бледа кожа, безкръвни устни. Това отчасти се дължеше на липсата на сън — не си спомняше кога бе спал за последен път, — но за повечето поражения бе виновна болестта. Туморът се разрастваше. От него крайниците му изтръпваха, ушите му бучаха, мъчеше го непоносимо главоболие и се чувстваше страшно уморен. Нямаше да живее още дълго. Беше пристигнал в Ню Йорк в този исторически момент, когато му оставаше много малко време.

Отвори несесера, извади ножица и самобръсначка и започна да се подстригва. Отне му почти час, докато свърши.

Преобразяването беше забележително. С прошарената си коса, мустаците и по-пълните бузи поразително приличаше на мъжа от снимката. Обаче Тарик знаеше, че изкусното изпълнение на ролята беше точно толкова важно, колкото и приликата. Ако се държеше като Емилио Гонсалес, нямаше да го спре нито един агент от секретните служби или полицай. Но ако си проличеше, че е терорист, щеше да умре в някой американски затвор.

Той влезе във всекидневната, свали дрехите си и облече сервитьорската униформа. След това се върна в банята за един последен поглед в огледалото. Среса рядката коса над новопридобитото си плешиво теме и се почувства леко потиснат. Да умре в чужда страна с лицето на друг човек! Предположи, че това е логичен завършек на живота, който бе водил. Сега му оставаше само едно нещо: да се увери, че той не е бил пропилян за загубена кауза.

Отиде в спалнята.

Щом влезе, Лейла скочи с разтревожено лице и вдигна пистолета си.

— Аз съм — каза й той меко на арабски. — Остави оръжието, преди да гръмне и да нараниш някого.

Тя се подчини, после поклати удивено глава:

— Забележително. Никога нямаше да те позная. Очевидно си пропуснал истинското си призвание. Трябваше да станеш актьор.

— Вече е късно. И така — всичко е готово. Трябва ни единствено Габриел Алон.

Тарик погледна към Жаклин. Тя лежеше, прикована с белезници за металната рамка на малкото легло, а устата й бе залепена с голямо парче лейкопласт.

— Стори ми се интересно, че минути след пристигането ни в хотелската стая в Монреал ти провери съобщенията си на телефонния секретар в твоя апартамент в Лондон. Когато работех за ООП, открихме, че Израелските тайни служби разполагат с технологии, които им позволяват да включат към своя защитена от подслушване линия всеки телефон в света и да пренасочат позвъняването към главната си квартира в Тел Авив. Предположих, че е направено така и с твоя телефон в Лондон. Когато позвъни на своя номер, на булевард „Цар Саул“ веднага са разбрали, че си в хотел „Куин Елизабет“ в Монреал.

Палестинецът седна в края на леглото и нежно отмахна косата от лицето на Жаклин. Тя затвори очи и се опита да се отдръпне.

— Ще се възползвам от тази технология, за да измамя Ари Шамрон и Габриел Алон. И Лейла не е лоша актриса. Когато бъда готов да действам, тя ще позвъни на твоя номер в Лондон и ще се представи за теб самата. Ще съобщи на щаба ви къде съм и какво се готвя да направя. Те ще известят Шамрон, а той веднага ще изпрати Габриел Алон на даденото място. Естествено аз ще знам, че той идва. И ще имам значително предимство. — Извади пистолета си и надигна с дулото брадичката й. — Ако си добро момиче и се държиш прилично, ще живееш. Щом се обади по телефона, Лейла ще напусне това място. От нея ще зависи дали Ари Шамрон ще намери труп, завързан за това легло. Разбра ли ме?

Жаклин го изгледа дръзко. Палестинецът натисна още по-силно дулото в меката плът на шията й, докато тя не изстена през лейкопласта.

— Разбра ли ме?

Жаклин кимна.

Той се изправи и втъкна пистолета под колана на панталоните си. После отиде във всекидневната, облече си палто, нахлузи ръкавици и излезе.

Беше ясен и студен следобед, слънцето ярко грееше. Тарик си сложи слънчевите очила и вдигна яката на палтото си. Отиде пеша до авеню „Кони Айланд“ и мина бавно край редица магазини, докато не откри една бакалница, в която предлагаха стоки от Близкия изток. Влезе в тясното магазинче, придружен от подрънкването на звънчето, закачено над вратата. Веднага бе залят от родните аромати на кафе и подправки, печено овнешко, мед и тютюн.

Зад щанда стоеше юноша. Носеше спортна фланела с емблемата на „Янкис“ и говореше на арабски с марокански акцент по мобилен телефон.