Даниъл Силва - Художникът убиец

Те се настаниха пред камината. Президентът държеше чаша уиски, а Арафат посръбваше чай, подсладен с мед. Когато беше сенатор, Бекуит бе един от най-преданите израелски съюзници. Беше лидер на опозицията в сената, която не искаше САЩ да признаят Организацията за освобождение на Палестина. Тогава той обикновено наричаше Арафат и ООП „кръвожадни терористи“. Сега двамата мъже бяха близки съюзници по въпроса за установяване на мир в Близкия изток. За да успее това начинание, всеки от тях се нуждаеше от помощта на другия. Арафат се нуждаеше от Бекуит, за да притисне израелците да направят отстъпки на масата за преговори. Бекуит пък имаше нужда Арафат да държи под контрол радикалите и фундаменталистите, за да може преговорите да продължат.

След час президентът повдигна въпроса за убийствата на посланик Елияху и Дейвид Моргентау.

— Директорът на ЦРУ ми каза, че вероятно старият ви приятел Тарик стои и зад двете нападения, но още нямат доказателства.

Арафат се усмихна:

— И за миг не съм се съмнявал, че е Тарик. Но ако от ЦРУ мислят, че ще намерят доказателство, жестоко се лъжат. Тарик никога не оставя следи.

— Ако той продължи да убива евреи, това много ще затрудни развитието на преговорите за мир.

— Простете за прямотата ми, господин президент, но Тарик ще бъде фактор само ако вие и израелците му позволите да бъде такъв. Той не действа от мое име, нито от територията, контролирана от Палестинската автономия. Той не говори от името на палестинците, които искат мир.

— Всичко това е вярно, но не можете ли да сторите нещо, за да го разубедите? — попита президентът.

— Тарик? — Арафат поклати глава замислено. — Някога бяхме близки приятели. Той беше един от най-добрите ми разузнавачи. Обаче ме напусна заради решението ми да се откажа от тероризма и да започна преговори за мир. Не сме си говорили от години.

— Може би сега ще ви послуша.

— За съжаление Тарик слуша само себе си. Той е преследван от демони.

— Всички сме такива. Особено когато човек достигне моята възраст.

— И моята — каза Арафат. — Но за съжаление Тарик е преследван от различни демони. Разбирате ли — той е млад човек, който умира, и иска да си уреди сметките, преди да напусне този свят.

Бекуит изненадано повдигна вежди:

— Умира ли?

— Според моите източници Тарик има тумор в мозъка.

— Израелците знаят ли това?

— Да — отговори Арафат. — Аз лично им го казах.

— На кого?

— На шефа на разузнаването им — Ари Шамрон.

— Чудя се защо той е пропуснал да сподели тази информация с ЦРУ.

Арафат се засмя:

— Предполагам, никога не сте срещали Ари Шамрон. Той е хитър и е воин от старата школа. Има навика да не позволява лявата ръка да знае какво прави дясната. Наясно ли сте с девиза на Израелските тайни служби?

— Опасявам се, че не съм — отвърна президентът.

— Война се печели с измама. Ари Шамрон живее съгласно този девиз.

— Смятате, че Шамрон може да играе някаква игра?

— Когато става дума за него, всичко е възможно. Виждате ли, в Израелските тайни служби има хора, които искат Тарик мъртъв, независимо от политическата цена. Но за съжаление има и други, които биха искали той да има успех.

— В коя категория попада Шамрон?

Арафат се намръщи:

— И аз бих искал да знам.

Малко преди полунощ Бекуит изпрати Арафат до чакащата го лимузина. Двамата мъже — високият аристократичен президент и дребният революционер в маслиненозелена униформа и падаща на дипли кефия — бяха пълна противоположност.

— Разбрах, че утре след церемонията по подписването ще присъствате на прием в дома на Дъглас Канън — рече президентът. — С него сме добри приятели.

— Ние — също — отвърна Арафат. — Той подкрепи справедливостта на палестинската кауза много преди повечето американски политици. Искаше се голям кураж, като се има предвид, че беше сенатор от Ню Йорк, където еврейското лоби е толкова силно.

— Дъглас винаги е отстоявал позициите си и е водил добре политическите си битки. Точно това го отличава от повечето политици в този проклет град. Моля ви, предайте му моите приятелски поздрави, когато го видите.

— Ще го направя.

Двамата се ръкуваха официално пред Северната порта, после Арафат се обърна й се насочи към лимузината си.

— Направете ми още една услуга, мистър Арафат.

Палестинецът се извърна и повдигна въпросително вежди.

— И каква е тя?

— Пазете гърба си.

— Винаги — отговори Арафат. След това се качи на задната седалка на колата и се изгуби от погледа на президента.