Даниъл Силва - Художникът убиец

— Не, ще отидем в Щатите и ще засилим охраната около нашия министър-председател. Тарик не е изминал целия този път за нищо. Накрая ще трябва да направи своя ход.

— А какво ще стане, ако мишената му не е министър-председателят?

— В дадената ситуация единственото, което ме интересува, е сигурността на нашия премиер.

— Сигурен съм, че Жаклин ще се радва да го чуе! — развика се Габриел.

— Знаеш какво имам предвид, така че не се хващай за думите ми — опита се да го успокои Шамрон.

— Обаче забравяш едно нещо, Ари. Тя вече няма паспорт. — Габриел вдигна дамската й чанта. — Той е тук. Как ще я преведат през границата без паспорт?

— Очевидно Тарик е уредил нещата по друг начин.

— Или няма намерение да я взема със себе си. Може би първо ще я убие.

— Ето защо трябваше да стреляш, Габриел.

Жаклин се бе опитала да следи пътните табели: шосе 40 през Монреал, шосе 10 през реката, шосе 35 в провинцията. А сега и това шосе 133 — двулентов провинциален път, простиращ се през равнината на Южен Квебек. Странно колко бързо космополитният Монреал бе отстъпил място на това обширно пусто пространство. Лунният сърп плуваше над ледените очертания на близките дървета. Носеният от вятъра сняг се вихреше над асфалта като пясъчна буря. От време на време някоя сграда изплуваше от мрака. Кула на силоз за зърно се подаде над снежната покривка. От тъмнината изникна слабо осветена фермерска къща. Мерна се силуетът на вече затворен магазин за селскостопански продукти. След това неочаквано блеснаха неонови светлини. Когато ги наближиха, Жаклин видя, че лампите очертават тялото на жена с огромен бюст — реклама на стриптийз бар сред пустошта. Запита се откъде ли си намираха момичетата. Може би местните се наслаждаваха да гледат своите сестри и приятелки да танцуват голи до кръста. „Пустота — помисли си. — Сигурно тук е била измислена тази дума“.

След час пътуване с кола те вече бяха само на няколко мили от границата със Съединените щати. Жаклин се запита: „Как ще ме преведе през нея, когато паспортът и другите ми документи останаха да лежат на улица «Сен Дени» в Монреал? И запалката с проследяващото устройство…“

Всичко се бе случило светкавично. След като забеляза Габриел, тя погледна настрани и се приготви за това, което смяташе, че ще последва. После се появи колата и Тарик я блъсна вътре толкова грубо, че чантата се свлече от рамото й. Когато автомобилът се понесе с пълна газ, тя му изкрещя да каже на шофьора да се върне, за да си вземе чантата, но той не й обърна внимание. Нареди да се увеличи скоростта. Едва тогава Жаклин забеляза, че жената, която познаваше като Лейла, кара колата.

Няколко пресечки по-нататък смениха автомобила. Вторият шофьор беше същият мъж, който бе оставил куфарчето за Тарик в подземния еспресо бар. Този път прекосиха няколко квартала, за да стигнат до Утремон, където смениха колата за последен път и зад волана седна Тарик.

Сега Жаклин виждаше как потната му кожа лъщи на жълтеникавата светлина, идваща от контролното табло. Лицето му бе станало мъртвешки бледо, под очите му имаше черни кръгове, дясната му ръка трепереше.

— Може ли да ми обясните какво стана в Монреал?

— Беше рутинна предпазна мярка.

— Наричате това рутина? Защо тогава не се върнахме да си взема чантата?

— От време на време откривам, че съм следен от израелското разузнаване и техните западни приятели — обясни Тарик. — Освен това ме наблюдават мои врагове от палестинското движение. Инстинктът ми подсказа, че някой ни следи в Монреал.

— Тази абсурдна история ми коства дамската чанта и всичко в нея! — проплака отново Жаклин.

— Не се притеснявайте, Доминик. Ще ви възстановя нещата.

— Някои неща не могат да бъдат възстановени.

— Като златната ви запалка ли? — погледна я Тарик.

Жаклин почувства остра болка в стомаха. Спомни си как Юсеф си играеше със запалката по пътя за квартирата в Хаунзлоу. „Исусе, той знае!“ — помисли си тя и бързо смени темата:

— В действителност мислех за паспорта си.

— Паспортът ви също може да бъде подменен. Ще ви заведа във френското консулство в Монреал. Ще им кажете, че е загубен или откраднат и те ще ви издадат нов.

„Не, те ще открият, че е бил фалшив и накрая ще се озова в някой канадски затвор“, мина й през ума. После попита с треперещ глас:

— Защо ви следят тези хора?

— Искат да разберат къде отивам и с кого се срещам.

— А защо?

— Ами не искат да успея.