Даниъл Силва - Художникът убиец

Арафат притежаваше фотографска памет за документи и лица, която му позволи да прегледа набързо купчината книжа. От време на време спираше и си водеше бележки в полето на меморандума или се подписваше. Сега отговаряше за ивицата Газа и за голяма част от Западния бряг — развитие, което бе изглеждало невъзможно само няколко години по-рано. В ресора на неговата администрация вече влизаха много аспекти от гражданското управление, в това число образованието и обществената чистота. Това далеч не бяха старите дни, когато той беше най-известният в света лидер на въоръжената борба за национално освобождение.

Арафат отмести настрана останалата част от книжата и се съсредоточи върху един документ, сложен в кожена папка. Беше копие на временното споразумение, което трябваше да подпише на следващия ден в сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Споразумението беше нова стъпка към осъществяването на делото на живота му: основаването на палестинската държава. Беше доста по-малко от това, което бе искал, когато бе поел по този път — тогава мечтаеше за пълното унищожаване на Израел, — но беше най-доброто, което щеше да получи. Имаше хора в палестинското движение, които желаеха неговия провал, и други, които желаеха смъртта му. Това бяха опозиционерите, мечтателите. Ако следваха техния път, палестинците щяха да бъдат обречени завинаги да живеят в бежанските лагери зад граница.

Един адютант почука на вратата. Арафат вдигна глава, когато той влезе в стаята.

— Съжалявам, че ви безпокоя, Абу Амар, но по телефона ви търси американският президент.

Арафат се усмихна. Това също щеше да е невъзможно само допреди няколко години.

— Какво иска толкова късно вечерта?

— Казва, че жена му е извън града и му е скучно. Иска да знае дали бихте приели да отидете в Белия дом и да му правите компания.

— Сега ли? — попита Арафат.

— Да, сега.

— И за какво?

Адютантът вдигна рамене:

— Да разговаряте, предполагам.

— Кажи му, че ще бъда там след десет минути.

Арафат се изправи, съблече анцуга си и облече обичайната си военна униформа с традиционната кърпа на главата. Той носеше черно-бялата кефия 40 40 Памучна кърпа, обикновено бяла или карирана, която се връзва чрез лента, наречена агал . Традиционно се носи от арабските бедуини, а в някои части — от селяните. В Персийския залив тя е обикновено бяла, а в Палестина — червено-бяла или черно-бяла. — Б.пр. на селяните, като предната й част бе оформена така, че да символизира картата на Палестина.

Адютантът се появи отново с палтото му и го сложи на раменете му. Двамата излязоха в коридора и веднага бяха обградени от група охранители. Някои бяха членове на личната му охрана, а останалите бяха агенти от щатската служба за сигурност към дипломатическия корпус. Групата с Арафат по средата мина по коридора и се качи в един частен асансьор, който ги свали бързо до гаража. Там палестинският лидер седна на задната седалка на лимузината си. Минута по-късно неговият моторизиран ескорт се носеше с пълна скорост по 15-а улица към Белия дом.

Арафат погледна през прозореца си. Това бързо шофиране по мокрите улици късно през нощта му напомни за старите дни, когато никога не прекарваше две последователни нощи в едно и също легло. Понякога той дори сменяше резиденциите си посред нощ, когато силният му инстинкт долавяше опасност. Арафат избягваше обществените места — никога не ядеше в ресторант, не ходеше на кино или на театър. Кожата му се покри с петна от липсата на слънце. Умението му да оцелява бе осуетило стотици атентати срещу него както от страна на израелците, така и на враговете му в палестинското движение.

Но някои от съратниците му не се бяха оказали такива щастливци. Спомни си за стария си приятел и заместник Абу Джихад. Той бе водил военните операции в Окупираните територии, бе помогнал да се организира интифадата. И заради това израелците го бяха убили във вилата му в Тунис. Арафат знаеше, че без Абу Джихад сега нямаше да е тук и да пътува през Вашингтон за тайна среща с американския президент. Колко жалко, че старият му приятел не можеше да види това.

Моторизираният ескорт мина през загражденията на Пенсилвания Авеню и влезе на територията на Белия дом. След минута лимузината спря под навеса на северната порта на Белия дом.

Един морски пехотинец пристъпи напред и отвори вратата.

— Добър вечер, мистър Арафат. Оттук, моля.

Президентът Джеймс Бекуит чакаше в приемната на Белия дом. Изглеждаше така, сякаш току-що бе слязъл от палубата на яхтата си. Носеше жълто-кафяви посмачкани панталони и пуловер с обло деколте. Беше висок мъж с напълно побеляла коса и с изтънчени обноски. Лицето му — с постоянен слънчев загар — излъчваше младост и добро настроение, независимо от факта, че наближаваше седемдесетте.