* * *
Стареца … Винаги го наричаха Стареца, дори по време на кратката му авантюра със средната възраст. Къде е Стареца? Някой виждал ли е Стареца? Бягай! Стареца идва насам! Сега вече той беше старец, но в представите на Габриел винаги си оставаше онова опасно дребно човече, което през един септемврийски следобед на 1972 година бе дошло да го посети в „Бетсал’ел“ по време на междучасието. Не мъж, а желязо. Почти се чуваше дрънчене, когато вървеше. Той знаеше всичко за Габриел. Че е бил отгледан в една земеделска комуна в долината Джезрийл и че ненавижда земеделието. Че е нещо като вълк единак, макар че по онова време вече бе женен за своя състудентка на име Леа Савир. Че майка му е намерила сили да оцелее в „Аушвиц“, но не е успяла да се справи с рака, разяждащ тялото й; че и баща му е оцелял в „Аушвиц“, но не е успял да се справи с египетския артилерийски снаряд, който го бе направил на парчета в Синай. Шамрон знаеше, че Габриел толкова добре борави с пушката, колкото и с четката.
— Новините ли гледаш?
— Рисувам.
— Разбра ли за Мюнхен? Разбра ли какво е станало с нашите момчета там?
— Да, чух.
— Не си ли разстроен?
— Разбира се, че съм, но не точно защото са атлети или защото става въпрос за Олимпийските игри.
— Въпреки това би трябвало да си ядосан.
— На кого?
— На палестинците. На терористите от „Черният септември“, които се разхождат наоколо, а ръцете им са изцапани с кръвта на твоя народ.
— Аз никога не се ядосвам.
И макар че Габриел не бе успял да осъзнае това навремето, именно тези думи бяха впечатлили силно Шамрон и той се беше заел да го привлече.
— Ти знаеш чужди езици, нали така?
— Няколко.
— Няколко ли?
— Родителите ми не харесваха иврит и затова говореха на някои европейски езици.
— Кои?
— Ти вече знаеш кои. Знаеш всичко за мен. Не ми играй тези игрички.
И така Шамрон реши да използва сполучливата си находка. Голда бе наредила на Шамрон да прати момчетата да унищожат тези негодници от „Черният септември“, виновниците за кървавата баня. Операцията носеше името „Гняв Божи“. Шамрон бе казал, че тя няма нищо общо със справедливостта. Тя означаваше око за око . Това си беше чисто и просто отмъщение.
— Съжалявам, не ме интересува.
— Не те интересува ли? Имаш ли представа колко момчета от тази страна биха дали всичко, за да са част от нашия екип?
— Иди да предложиш на тях.
— Не ги искам. Искам теб.
— Защо мен?
— Защото ти имаш дарби. Знаеш езици. Имаш бистър ум. Не пиеш, не пушиш хашиш. Защото не си някой вманиачен глупак, който ще се хвърли да действа прибързано.
И защото притежаваш хладнокръвието на убиец , беше си помислил Шамрон, макар че тогава не го каза на Габриел. Вместо това му разказа една история за млад разузнавач, избран за специална мисия, защото е притежавал дарба — необикновено мощна хватка за толкова дребен човек. Една история за една нощ в предградията на Буенос Айрес, когато този млад разузнавач видял някакъв мъж да чака на автобусна спирка. Той чакал като най-обикновен човек, Габриел. Едно обикновено трогателно малко човече . И как разузнавачът скочил от автомобила и сграбчил този човек за гърлото, и как седнал върху тялото му, докато колата се отдалечавала, и как усетил дъха му да вони на страх. Точно така вонели евреите, когато това трогателно малко човече ги пращало в газовите камери. И историята подейства — точно както беше очаквал Шамрон. Защото Габриел бе единственият син на двама оцелели от „Аушвиц“ родители и техните рани бяха и негови.
Изведнъж се почувства много уморен. Представи си всичките изминали години, всичките извършени убийства, а ето че сега за първи път беше зад решетките заради убийство, което не бе извършил. Не се оставяй да те хванат ! Единайсетата заповед на Шамрон. Направи всичко възможно, за да избегнеш арест! Пролей кръвта на невинни, ако се налага! Не, помисли си Габриел. Не проливай невинна кръв.
Стисна очи и се опита да заспи, но не можа: тази неизгасваща светлина на Петерсон. Светлините със сигурност бяха запалени и на булевард „Кинг Саул“. И телефонът щеше да иззвъни. Не го събуждайте, помисли си Габриел, защото дори не искам да видя отново лъжливото му лице. Оставете го да спи. Нека Стареца спи.
* * *
В осем часа и две-три минути Петерсон влезе в килията на Габриел. Габриел разбра колко е часът не защото Петерсон си направи труд да му каже, а защото успя да зърне циферблата на неговия масивен часовник на водолаз, докато онзи отпиваше от кафето си.
Читать дальше