— Кога пристигнахте в Цюрих?
— Имате контролния отрязък от билета ми. Знаете, че съм пристигнал тази сутрин.
Детективът се намръщи, подчертавайки по този начин, че не му харесва разни заподозрени да му казват какво знае и какво не знае.
— След като пристигнахте, къде отидохте?
— Направо във вилата.
— Първо не се ли регистрирахте в хотела?
— Не, все още не знаех къде ще отседна.
— И къде възнамерявахте да отседнете?
— Както можете да се уверите от бележката, която беше оставена за мен във вилата, беше уредено да отседна в гранд хотел „Долдър“.
Баер подмина тази привидно погрешна стъпка и продължи:
— Как стигнахте от Централна гара до вилата?
— С такси.
— Колко платихте?
— Около петнайсет франка.
— В колко часа пристигнахте във вилата?
— В девет и две минути.
— Защо сте толкова точен?
— Погледнете факса на Джулиан Ишърууд. Беше ми казано да пристигна точно в девет часа. Обикновено не закъснявам за срещи, старшина Баер.
Детективът се усмихна възхитено. Той самият беше точен човек и оценяваше точността и вниманието към детайлите у другите, дори когато ги подозираше в извършване на убийство.
— И какво стана, когато пристигнахте пред вилата?
— Използвах алармения телефон, но никой не ми отговори. Затова се обадих на мистър Ишърууд в Лондон. Той ми каза, че на човека, който трябваше да ме посрещне, внезапно му се е наложило да замине извън града.
— Така ли се изрази? Извън града?
— Нещо такова.
— А кой е дал кодовете на мистър Ишърууд?
— Не знам. Сигурно адвокатът на онзи човек.
— Записахте ли ги?
— Не.
— Защо не?
— Не беше необходимо.
— Защо?
— Защото ги запаметих.
— Наистина ли? Трябва да имате много добра памет, синьор Делвекио.
* * *
Детективът излезе от стаята за петнайсет минути. Когато се върна, донесе чаша кафе за себе си, но не и за Габриел. Седна и продължи разпита оттам, докъдето бяха стигнали.
— Тези обстоятелства ми се виждат малко особени, синьор Делвекио. Нещо обичайно ли е да не ви казват името на художника, докато не пристигнете за реставрацията?
— Не, не е обичайно. Всъщност е странно.
— Наистина. — Той се облегна назад и скръсти ръце, сякаш това твърдение бе равносилно на подписано самопризнание. — Нещо обичайно ли е също така да не ви казват името на собственика на картината, която ще реставрирате?
— Случвало се е.
— Ролф. — Той погледна Габриел, за да разбере дали това име ще предизвика някаква реакция у него, но нямаше такава. — Притежателят на картината се казва Август Ролф. Това е човекът, когото сте убили във вилата.
— Никого не съм убивал и вие го знаете. Той е бил убит дълго преди да пристигна в Цюрих. Аз все още съм бил във влака, когато са го убили. Сто души могат да свидетелстват, че съм бил във влака.
Детективът дори не трепна пред доводите на Габриел. Той отпи от кафето си и рече кротко:
— Разкажете ми какво се случи, след като влязохте във вилата.
Габриел описа поредицата от събития с монотонен глас: тъмното преддверие, търсенето на ключа за лампата, неподписаното писмо в купата на масата, странната миризма във всекидневната, откриването на трупа.
— Видяхте ли картината?
— Да.
— Преди да видите трупа или след това?
— След това.
— И колко дълго я гледахте?
— Не знам. Около минута или нещо такова.
— Току-що сте открили труп, но оставяте всичко и отивате да гледате една картина. — Детективът като че ли не знаеше как точно да тълкува този факт. — Разкажете ми за този художник… — Сведе поглед към бележките си: — Рафаел. Опасявам се, че не разбирам много от изкуство.
Габриел разбра, че той лъже, но реши да продължи играта. През следващите петнайсет минути изнесе подробна лекция, посветена на живота и творчеството на Рафаел: на подготовката му и на повлиялите му творци, на модерната му техника, на непреходността на главните му произведения. Когато свърши, полицаят се взираше в остатъците от кафето си и изглеждаше напълно съкрушен.
— Искате ли да продължа?
— Не, благодаря. Много ми помогнахте. Ако вие не сте убили Август Ролф, защо тогава напуснахте вилата, без да се обадите на полицията? Защо се опитахте да избягате от Цюрих?
— Знаех, че обстоятелствата изглеждат много подозрителни и изпаднах в паника.
Детективът го огледа скептично, сякаш не му се вярваше много Марио Делвекио да е човек, който се поддава на паника.
— Как стигнахте от Цюрихберг до Централна гара?
Читать дальше