Даниъл Силва - Английският убиец

Обиколи палубата, не забеляза нищо обезпокоително и след това влезе в бара, където си поръча половин литър червено вино и поведе разговор с един корсиканец на име Матео. Също като Англичанина, Матео живееше в северозападната чест на острова, но през две долини, в сянката на Монте де Оро. От двайсет години не бе стъпвал в долината на Англичанина. Такъв бе ритъмът на живота на острова.

Разговорът се насочи към пожара, който бе съсипал долината на Англичанина през изминалия сух сезон.

— Откриха ли подпалвача изобщо? — попита Матео, като се черпеше с виното на Англичанина. А когато Англичанина му каза, че властите подозирали сепаратистите от „Корсиканският фронт“, корсиканецът запали цигара и издуха дима към тавана. — Луди-млади! — изръмжа той, а Англичанина едва-едва кимна одобрително.

Един час по-късно той пожела лека нощ на Матео и се върна в каютата си. В куфарчето си носеше малко радио. Послуша среднощната новинарска емисия на една марсилска радиостанция. След кратките местни новини следваше обзор на световните новини. На Западния бряг палестински и израелски сили бяха воювали още един ден. В Испания двама членове на баската сепаратистка организация ЕТА бяха убити във Витория. А в Швейцария известен банкер на име Август Ролф бил намерен убит в дома си в елитен квартал на Цюрих. Неидентифициран мъж бил арестуван.

Англичанина изключи радиото, затвори очи и веднага заспа.

Управлението на цюрихската градска полиция се намираше само на няколкостотин метра от спирката на метрото на Цойгхаусщрасе, тикнато между тъмносивата река Сил и обширната разпределителна гара. Габриел бе отведен през настлания с плочи вътрешен двор в пристройката от стъкло и алуминий, където се помещаваше отдел „Убийства“. Там го вкараха в стая за разпити без прозорци, снабдена с маса от бяло дърво и трио неподхождащи си столове. Отнеха му багажа заедно с боите, четките и разтворителите. А също така и портфейла, паспорта и мобилния му телефон. Взеха дори часовника му. Предположи, че те се надяват да се разстрои и обърка. Той беше сигурен, че знае за техниките на провеждане на разпит много повече от цюрихската полиция.

Вече го бяха разпитвали три пъти — трима различни офицери: веднъж накратко на гарата, преди да го арестуват, и още два пъти в същата тази стая. Съдейки по облеклото и възрастта, разпитващите го бяха от все по-висок ранг.

Вратата се отвори и един полицай влезе в стаята. Носеше сако от туид, но нямаше вратовръзка. Представи се като старшина Баер. Седна срещу Габриел, сложи една папка на масата и втренчи поглед в нея, сякаш беше шахматна дъска и той обмисляше следващия си ход.

— Кажете ми името си — изломоти на английски.

— Не се е променило, откакто за последен път ме попитахте за него.

— Кажете ми името си.

— Казвам се Марио Делвекио.

— Къде живеете?

— Порт Навас. Корнуол.

— В Англия?

— Да.

— Значи сте италианец, но живеете в Англия?

— Последния път, когато проверих, това не се считаше за престъпление.

— Не съм твърдял, че е престъпление, но все пак е интересно. С какво се занимавате в Порт Навас, Англия?

— Вече казах на първите трима полицаи, които ме разпитваха.

— Да, знам.

— Аз съм художник-реставратор.

— Защо сте дошли в Цюрих?

— Наеха ме да почистя една картина.

— Във вилата на Цюрихберг?

— Да.

— Кой ви нае да почистите картината? Да почистите? Тази дума ли използвахте? Странна дума: почистване. Човек се сеща за чистене на подове, коли или дрехи. Но не и на картини. Тази дума ли се използва обикновено във вашия бранш?

— Да — каза Габриел и полицейският инспектор изглеждаше разочарован от лаконичния отговор.

— Кой ви нае?

— Не зная.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че не ми обясниха точно кой ме наема. Всичко беше организирано от моя адвокат в Цюрих и от един търговец на картини в Лондон.

— О, да… Джулиъс Ишърууд.

— Джулиан.

С типично немското уважение към бумащината детективът много старателно и демонстративно зачеркна сгрешената дума и внимателно нанесе поправката. Свърши и вдигна ликуващ поглед, сякаш очакваше аплодисменти:

— Продължете.

— Просто ми казаха да отида във вилата. Някой трябваше да ме посрещне и да ме въведе вътре.

— Кой трябваше да ви посрещне?

— Не ми казаха точно.

Факсът, изпратен от Ишърууд, бе сложен в папката. Детективът си сложи чифт очила с полукръгли стъкла и вдигна факса към светлината. Устните му се движеха, докато го четеше.