Даниъл Силва - Английският убиец

Направи още няколко крачки напред и застана зад момичето. Косата й бе разпиляна върху издължения, стесняващ се надолу гръб. Погледът му проследи линията на гръбнака до тънката талия, до заоблените бедра на зряла жена и закръгления задник.

Навара отвори очи. С безумен жест се опита да отстрани момичето. Убиецът го направи вместо него, като я сграбчи за косата и я блъсна към другия край на стаята, така че тя се плъзна по гръб върху дървения под и прекатури една лампа на стойка.

Без да откъсва поглед от натрапника, Навара посегна назад към смачканите чаршафи и ръката му треперливо заопипва купчината усукани дрехи. Значи имаше оръжие. Англичанина пристъпи напред, сграбчи гърлото на баска с лявата си ръка и стисна ларинкса му до счупване. След това блъсна мъжа на леглото и се хвърли върху него, притискайки корема му с коляно. Навара се гърчеше, борейки се за глътка въздух, а на лицето му бяха изписани едновременно паника и пълно примирение.

Англичанина заби ножа в меката плът под ребрата на баска и натисна нагоре към сърцето. Очите на онзи изскочиха, тялото му се изпъна и след това се отпусна. Кръв бликна по острието на ножа.

Англичанина измъкна ножа от гърдите на мъртвеца и се изправи. Момичето скочи на крака. После пристъпи напред и силно го зашлеви през лицето.

— За кого се мислиш, по дяволите?

Англичанина не знаеше какво да мисли за тази жена. Тя току-що го бе видяла как убива с нож любовника й, но се държеше така, сякаш бе изкалял чистия й под.

Удари го повторно.

— Аз работя за Арагон, идиот такъв! От месец се срещам с Навара. Тъкмо се канехме да го арестуваме и да приберем останалата част от бойната им група. Кой те изпрати тук? Не е бил Арагон. Той щеше да ми каже. — Тя стоеше пред него в очакване на отговора му и видимо не се срамуваше от голотата си.

— Аз работя за Кастильо — произнесе той спокойно и гладко на испански.

Не познаваше никакъв Кастильо — това просто бе първото име, което му хрумна в момента. Къде ли го беше видял? В сладкарницата? Да, точно там. В сладкарницата от другата страна на улицата.

Тя попита:

— Кой е Кастильо?

— Човекът, за когото работя.

— А Кастильо за Арагон ли работи?

— Откъде да знам? Защо не се обадиш на Арагон? Той пък ще се обади на Кастильо и ще изясним тази бъркотия.

— Чудесно!

— Използвай ей онзи телефон.

— Ще го направя, проклет идиот такъв!

— Само че го направи по-кротко, преди да е станало ясно на всички в сградата, че току-що сме убили човек.

Тя скръсти ръце върху голите си гърди, сякаш едва сега осъзнавайки, че е гола:

— Как се казваш?

— Няма да ти кажа името си.

— Защо не?

— Откъде да знам, че наистина работиш за Арагон? Може би работиш с ей този твой любовник. Може да си член на бойната група. Може да повикаш неговите приятели, за да дойдат да ме убият.

Той вдигна окървавения нож и прокара палец по острието му. Момичето се намръщи.

— Дори не се опитвай! Проклет идиот!

— Хайде, свържи се с Арагон. Тогава ще ти кажа името си.

— Ще си имаш големи неприятности.

— Просто се свържи с Арагон и аз ще му обясня всичко.

Тя седна на ръба на леглото, грабна слушалката и припряно набра номера. Англичанина пристъпи напред и натисна вилката, за да прекъсне връзката.

— Какво си мислиш, че правиш? Как се казваш?

С рязко движение убиецът прокара острието по гърлото й. Отстъпи назад, за да избегне първоначалното избликване на кръвта подобно на гейзер; след това коленичи пред момичето и започна да наблюдава как животът угасва в очите й. Когато тя се отпусна назад, той се наведе над ухото й и прошепна името си.

През останалата част от деня Англичанина караше колата си: по магистралата от Витория до Барселона, после по крайбрежното шосе от Барселона през границата до Марсилия. Късно същата вечер се качи на пасажерския ферибот за нощния рейс до Корсика.

Беше облечен като типичен корсиканец: широк памучен панталон, прашни кожени сандали, дебел пуловер за есенния студ. Тъмнокестенявата му коса бе подстригана късо. Поплиненият костюм и шапката с периферия, които бе носил във Витория, сега лежаха в една кофа за смет до крайпътно кафене в Бордо. Той хвърли сребристата перука през прозореца на колата в една планинска клисура. Самата кола, регистрирана временно на името на Дейвид Манделсън — една от множеството му фалшиви самоличности, — бе върната в агенцията за коли под наем в града.

Той влезе в каютата си под палубата. Беше самостоятелна, със собствен душ и тоалетна. Остави коженото си куфарче на койката и излезе на пасажерската палуба. Фериботът беше почти празен, само неколцина души бяха насядали в бара, за да хапнат и да пийнат по нещо. Той беше уморен след дългото шофиране, но строгото чувство за дисциплина не му позволяваше да легне да спи, преди да е огледал лицата на пътниците.