Даниъл Силва - Английският убиец

Колата си замина. Долу, в краката му, се виждаха центърът на Цюрих и езерото. Отвъдният му бряг бе обгърнат от облаци. Габриел си спомни, че в ясен ден оттук можеха да се видят Алпите, но сега и те бяха забулени.

На каменната стена до вратата бе поставен телефон. Габриел вдигна слушалката, чу сигнала и изчака. Нищо. Затвори слушалката, вдигна я отново. Пак никакъв отговор.

Извади изпратения от адвоката факс, който Ишърууд му бе дал в Лондон. „Трябва да пристигнеш точно в девет часа сутринта. Натисни звънеца и ще те въведат вътре.“ Габриел погледна часовника си. Беше девет и три минути.

Докато пъхаше документите обратно в джоба си, заваля. Той се огледа: наоколо нямаше кафенета, където би могъл да поседи спокойно, нито паркове или площади, където би могъл да намери убежище в дъжда. Просто една пустиня от наследени жилищни имоти. Ако се помотаеше още малко на улицата, можеха да го арестуват за скитничество.

Извади мобилния си телефон и набра номера на Ишърууд. Сигурно в момента пътуваше към галерията си. Докато чакаше да го свържат, Габриел си представи как сгърбилият се зад волана на новичкия си и лъскав ягуар Ишърууд пълзи по „Пикадили“, сякаш управлява петролен танкер в опасни води.

— Съжалявам, но има промяна на плана. Човекът, който трябваше да те посрещне, внезапно е заминал извън града. Нещо спешно. Не ми обясни точно. Нали ги знаеш швейцарците, приятел?

— Какво трябва да правя?

— Той ми изпрати секретните кодове за портала и за входната врата. Ще се наложи сам да си отключиш. За теб трябва да има бележка във вестибюла с обяснение къде да намериш картината и стаята си.

— Доста нетрадиционно, не мислиш ли?

— Смятай, че си извадил късмет. Както изглежда, за няколко дни цялата къща ще е на твое разположение и никой няма да наднича над рамото ти, докато работиш.

— Може би си прав.

— Нека да ти дам секретния код. Случайно да имаш хартия и писалка? Кодовете са доста дълги.

— Просто ми го кажи, Джулиан. Вали като из ведро и направо ще стана вир-вода тук, навън.

— О, да. Ти с твоите светски таланти. Имах едно момиче в галерията, което умееше да прави същото.

Ишърууд избъбри две поредици от номера, всяка от тях осемцифрена, и прекъсна връзката. Габриел вдигна слушалката на секретния телефон и набра номерата. Избръмча зумер; той натисна секретната брава и влезе. На входната врата на къщата повтори същата процедура и след миг се озова в притъмнелия вестибюл и заопипва стената, за да намери ключа на лампата.

Пликът лежеше в голяма стъклена купа върху резбована старинна масичка в подножието на стълбището. Беше адресиран до синьор Делвекио — работния псевдоним на Габриел. Взе го и го скъса с палец. Едноцветна гълъбовосива хартия, плътна, без антетка. Ясен, старателен почерк, без подпис. Приближи го до носа си. Без аромат.

Започна да чете. Картината бе окачена във всекидневната — „Портрет на млад мъж“ от Рафаел. За Габриел бе направена резервация в гранд хотел „Долдър“, намиращ се на една миля разстояние отвъд Цюрихберг. В хладилника имаше храна. Собственикът на вилата щеше да се върне в Цюрих на следващия ден. Щял да бъде много благодарен, ако синьор Делвекио би могъл веднага да се захване за работа.

Габриел пъхна бележката в джоба си. Така, значи Рафаел. Това щеше да му е втората негова картина. Преди пет години бе реставрирал една негова работа с религиозен сюжет — Мадоната с младенеца, основаваща се на прочутата композиция на Леонардо. Габриел усети леко гъделичкане по връхчетата на пръстите си. Това бе великолепна възможност. Беше доволен, че е поел работата, независимо от нетрадиционната подготовка.

Прекоси коридора и влезе в една голяма стая. Вътре беше тъмно, нямаше осветление, тежките завеси бяха плътно спуснати. Въпреки сумрака, в помещението се долавяше типичният средноевропейски аристократичен безпорядък.

Пристъпи няколко крачки напред. Килимът под краката му бе влажен. Във въздуха се долавяше привкус на сол и ръжда. Този мирис бе познат на Габриел. Той се наведе, докосна с пръсти килима и ги приближи до лицето си.

Беше стъпил в локва кръв.

Ориенталският килим бе избелял и много стар, какъвто бе и мъртвецът, проснат в средата му. Лежеше по лице и в смъртта си бе протегнал дясната си ръка напред. Носеше двуреден син блейзер, лъснал на гърба от носене, и сив фланелен панталон. Беше обут с кафяви обувки от чортова кожа. Едната обувка, дясната, имаше удебеление на тока и подметката. Крачолите на панталона му се бяха събрали нагоре. Кожата му изглеждаше невероятно бяла, подобно на оглозган кокал. Носеше два различни чорапа.