Даниъл Силва: Английският убиец

— И си облечи нещо по-подходящо. Десет часът сутринта е, а ти още ми се разхождаш по пеньоар!

— Татко, аз трябва…

— Това може да почака, докато приключим тук.

— Не може, татко! — Тя изкрещя така, че мъжът с тъмните очила трепна.

— Моля за извинение, Ото, но се опасявам, че дъщеря ми прекарва прекалено дълго време насаме с цигулката си и това се е отразило неблагоприятно на маниерите й. Ще ме извиниш ли? Само за минутка.

Бащата на Анна Ролф внимателно боравеше с важни документи и по същия начин се отнесе с бележката, която извади от гроба. Щом я прочете, рязко вдигна поглед и очите му уплашено зашариха наоколо, сякаш се страхуваше, че някой може да я прочете иззад рамото му. Анна видя това от прозореца на спалнята си.

Когато се обърна и тръгна обратно към вилата, той вдигна очи и улови нейния поглед. Поспря за миг. В очите му нямаше съчувствие. Нито разкаяние. В тях се четеше подозрение.

Тя се извърна от прозореца. Цигулката й — „Страдивариус“ — лежеше там, където я бе изпуснала. Вдигна я. Чу как на долния етаж баща й със спокоен глас съобщава на госта за самоубийството на жена си. Тя опря цигулката на рамото си, докосна струните с лъка и затвори очи. Си минор. Низходящи и възходящи вариации. Арпежи. Задъхани терци.

— Как може да свири в такъв момент?

— Опасявам се, че не знае да прави почти нищо друго.

Късен следобед. Двамата мъже са отново сами в кабинета. Полицаите са приключили с първоначалното разследване, трупът е отнесен. Бележката лежи на сгъваемата масичка между двамата.

— Ако повикаме лекар, може да й даде успокоително.

— Тя няма нужда от лекар. Струва ми се, че е наследила характера на майка си — упорита е като нея.

— Полицаите питаха ли дали е оставила бележка?

— Не виждам причина да занимавам полицията с личните работи на семейството, особено когато това засяга самоубийството на съпругата ми.

— А дъщеря ти?

— Какво имаш предвид?

— Тя те наблюдаваше от прозореца.

— Това си е моя работа. Ще се оправям с нея, както намеря за добре.

— Искрено се надявам да успееш. Но направи ми една малка услуга.

— Какво искаш, Ото?

Бледата му ръка потупа плота на масичката и най-накрая легна върху бележката:

— Изгори това проклето нещо заедно с всичко останало. За да не може никой друг да попадне на тези неприятни спомени от миналото. Намираме се в Швейцария. Тук миналото не съществува.

Някога платежоспособната фирма „Изящни изкуства — Ишърууд“ се бе помещавала в хубав частен имот на елегантната Ню Бонд Стрийт в „Мейфеър“. След това настъпи лондонският ренесанс на дребната търговия и Ню Бонд Стрийт — или по-скоро Ню Бондщрасе, както я наричаха насмешливо хората от бранша — бе залята от магазинчета на „Тифани“ и „Гучи“, на „Версаче“ и „Микимото“. Джулиан Ишърууд и другите търговци, специализирали се в продажбите на картини на Старите майстори с музейна стойност, бяха прогонени в изгнание около парка „Сейнт Джеймс“ — диаспората на Бонд Стрийт, както Ишърууд имаше навик да ги нарича. Най-накрая той се настани в разнебитен склад от времето на кралица Виктория, разположен в квадратен вътрешен двор, известен под името Мейсънс Ярд, който се намираше в съседство с лондонските офиси на дребна гръцка параходна компания и на кръчма, обслужваща хубавички млади фирмени служителки, идващи на работа с мотопеди.

В сравнение с долнопробните имитатори от околностите на парка „Сейнт Джеймс“, които непрекъснато злословеха един за друг, представлението във фирмата „Изящни изкуства — Ишърууд“ изглеждаше по-истинско. Тук имаше драма и напрежение, комедия и трагедия, зашеметяващи висини и видимо бездънни спадове. Всичко това до голяма степен се дължеше на личността на собственика. Той притежаваше един почти фатален недостатък за търговец на произведения на изкуството: предпочиташе да ги притежава, вместо да ги продава. Всеки път, когато някоя картина напуснеше изисканата му галерия, Ишърууд изпадаше в безумна паника. Поради този си бедствен недъг той бе вече затрупан с апокалиптични запаси от залежал инвентар, както нежно го наричаха хората от бранша — картини, за които никога нямаше да се намери достоен купувач. Непродаваеми картини. Изгорели картини, както обичаха да се изразяват на Дюк Стрийт. Шкарто. Ако помолехте Ишърууд да ви обясни тази видимо необяснима липса на търговски нюх, той вероятно би изтъкнал проблема с баща си, макар непрекъснато да повтаряше, че никога — ама наистина никога, приятелю! — няма да го споменава.