Даниъл Силва - Английският убиец

Колко малко се бе променил Габриел през тези двайсет и пет години, откакто се познаваха! Още няколко бръчки се бяха появили около зорките му очи, още няколко килограма се бяха прибавили към кльощавата му фигура. По онова време той беше почти момче, тихо като църковна мишка. Но дори тогава косата му бе прошарена — белег, че момчето бе свършило мъжка работа.

— Джулиан Ишърууд, представям ви Габриел — бе казал Шамрон. — Габриел притежава огромен талант, уверявам ви.

Огромен талант наистина, но имаше празнини в биографията на младия мъж — например липсващите три години след завършването на престижната Художествена академия „Бетсал’ел“ в Йерусалим и чиракуването му при майстора реставратор Умберто Конти.

— Габриел обиколи Европа — лаконично бе казал Шамрон.

Тогава за последен път бе засегната темата за европейските приключения на Габриел. Джулиан Ишърууд не говореше за онова, което се бе случило с баща му, а Габриел не говореше за онова, което бе вършил за Ари Шамрон (наречен още Рудолф Хелер) приблизително от 1972 до 1975 година. Тайно в себе си Ишърууд наричаше този период изгубените години .

Ишърууд бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади чек.

— Твоят дял от продажбата на Векелио. Сто хиляди лири.

Габриел ловко улови чека и с плавно движение го пъхна в джоба си. Имаше ръце на фокусник и чувство за ориентация на фокусник. Чекът се появи и мигом изчезна.

— А твоят дял на колко възлиза?

— Ще ти кажа, но първо трябва да ми обещаеш, че няма да разкриеш сумата на тези лешояди — отвърна Ишърууд, като обхвана с жест помещението на ресторанта „При Грийн“.

Габриел не каза нищо и това бе изтълкувано от Ишърууд като скрепена с кръв клетва за вечно мълчание.

— Един милион.

— Долара?

— Лири, приятел. Лири.

— Кой я купи?

— Една много хубава галерия от американския Среден Запад. Уверявам те, че картината е в добро обкръжение. Представяш ли си? Купих я за шестнайсет хиляди от една прашна зала за търгове в Хъл, защото интуицията ми подсказа — тази страхотна, невероятна интуиция!, — че това е липсващата икона от олтара на църквата „Сан Салваторе“ във Венеция. И се оказах прав! Такъв сполучлив удар можеш да направиш само веднъж в кариерата си, два пъти, ако си късметлия. Наздраве!

Двамата се чукнаха — високата винена чаша и чаената чашка от костен китайски порцелан. Точно в този миг един тантурест мъж с розова риза и с розови бузи в тон с нея задъхано изникна до масата им.

— Джули! — напевно изрече той.

— Здрасти, Оливър.

— На Дюк Стрийт се носят слухове, че си пипнал кръгъл милион за твоя Векелио.

— Къде си чул това, дявол те взел?

— При нас няма тайни, скъпи. Просто ми кажи дали е истина, или е долна лъжа и клевета.

Той се обърна към Габриел, сякаш едва сега го бе забелязал, и пъхна под носа му визитна картичка с релефни златни букви, затъкната между дебелите пръсти на месестата му ръка.

— Оливър Димблъби. „Изящни изкуства — Димблъби“.

Габриел мълчаливо пое картичката.

— Защо не пийнеш едно с нас, Оливър? — обади се Ишърууд.

Под масата Габриел силно настъпи крака му.

— Не мога сега, приятел. Онова дългокрако същество ей там, в сепарето, обеща да ми шепне мръсотийки на ухото, ако й купя още чаша шампанско.

— Слава богу! — изломоти Ишърууд през стиснати зъби.

Оливър Димблъби се отдалечи с патешка походка. Габриел освободи крака на Ишърууд.

— Толкова за твоите тайни.

— Лешояди — повтори Ишърууд. — Сега съм изплувал, но само да се спъна и веднага пак ще закръжат над мене и ще зачакат да умра, за да оглозгат костите ми.

— Може би този път ще трябва малко по-внимателно да си пазиш парите.

— Опасявам се, че съм безнадежден случай. Всъщност…

— О, боже!

— … Следващата седмица пътувам за Амстердам, за да видя една картина. Представлява олтарен триптих от неизвестен художник, но аз пак имам предчувствие. Предполагам, че е излязла от ателието на Роже ван дер Вейден. Всъщност може да реша да заложа много пари на нея.

— Произведенията на Ван дер Вейден са прочути с това, че е много трудно да се установи автентичността им. Съществуват само няколко картини, за които твърдо се знае, че са негови, и на тях няма нито негов подпис, нито дата.

— Ако е излязла от неговото ателие, по нея ще има негови пръстови отпечатъци. И ако някой може да ги открие, това си именно ти.

— С удоволствие ще й хвърля един поглед.

— Върху какво работиш в момента?