Даниъл Силва - Английският убиец

— Току-що завърших един Модилиани.

— Имам работа за теб.

— Каква работа?

— Преди няколко дни ми се обади един адвокат. Каза, че клиентът му има картина, която трябва да бъде почистена. Каза още, че неговият клиент желае ти да поемеш работата и ще плати добре.

— Как е името на този клиент?

— Не ми каза.

— Какво представлява картината?

— Не ми каза.

— Е, и как ще процедираме?

— Отиваш във вилата и се заемаш с картината. Собственикът ти плаща хотела и разходите.

— Къде е това?

— В Цюрих.

Нещо проблесна в зелените очи на Габриел — видение, спомен. Ишърууд трескаво се ровеше в чекмеджетата на своята не толкова надеждна памет. Дали съм го пращал в Цюрих по поръка на хер Хелер?

— Цюрих представлява ли проблем?

— Не. С Цюрих всичко е наред. Колко ще ми плати?

— Два пъти по толкова, колкото ти дадох току-що… ако започнеш веднага.

— Дай ми адреса.

Габриел нямаше време да пътува обратно до Корнуол, за да си приготви багажа, затова след като се наобядва, тръгна да пазарува. На Оксфорд Стрийт си купи два комплекта дрехи и малка кожена чанта. След това отиде до Грейт Ръсъл Стрийт, където посети стария магазин „Всичко за художника“ на „Л. Корнелисен и син“. Един лененорус ангел на име Пенелопи му помогна да се снабди с пълен комплект бои, четки и разтворители. Тя знаеше само работния му псевдоним и Габриел безсрамно флиртуваше с нея със заваления акцент на италиански изгнаник. Пенелопи уви покупките му в кафява амбалажна хартия и върза пакета с връвчица. Той я целуна по бузата. Косата й миришеше на какао и тамян.

Габриел знаеше прекалено много за тероризма и сигурността, за да му е приятно да пътува със самолет, затова отиде с метрото до спирка „Ватерло“ и хвана късния следобеден „Евростар“ до Париж. На гара Де л’Ест се качи на нощния влак за Цюрих и към девет часа на следващата сутрин вече крачеше надолу по леко наклонената Банхофщрасе.

Как елегантно Цюрих прикрива богатствата си , мислеше си той. Голяма част от златото и среброто на света лежеше в банковите трезори под краката му, но наоколо не се виждаха грозни административни цитадели, бележещи границите на финансовия район, нито пък паметници на правенето на пари. Просто сдържаност, дискретност и измама. Презряна жена, която извръща поглед, за да скрие срама си. Швейцария.

Той излезе на Парадеплац. От едната страна на площада се виждаше управлението на „Креди Сюис“, от другата страна — Националната банка на Швейцария. Пърхащо ято гълъби прогони тишината. Той прекоси улицата.

Срещу хотел „Савой“ имаше пиаца за таксита. Седна в една чакаща кола, като първо погледна номера й и го запамети. Даде на шофьора адреса на вилата, като се постара да прикрие берлинския си акцент, който бе наследил от майка си.

Докато прекосяваха реката, шофьорът включи радиото. Говорителят четеше новините от изминалата нощ. Габриел се помъчи да разбере неговия zurideutsch 3 3 Швейцарски немски (нем.). — Б.пр. . Изключи радиото и се съсредоточи върху предстоящата си задача. Някои хора от света на изкуството смятаха, че реставрацията е досадна работа, но Габриел гледаше на всяка подобна задача като на едно предстоящо приключение, като на възможност да се пренесе в друго време и в друг свят. Място, където успехът или поражението зависеха от неговите собствени умения и самообладание — и от нищо друго.

Питаше се какво ли го очаква. Щом собственикът специално бе поискал той да свърши работата, почти със сигурност ставаше въпрос за някой от Старите майстори. Също така можеше да се предположи, че картината е доста замърсена и повредена. Собственикът не би си дал толкова труд и не би влязъл в такива разходи, за да го докара в Цюрих, ако картината се нуждаеше само от свежа лакировка.

Колко ли дълго щеше да му се наложи да остане тук? Шест седмици? Шест месеца? Трудно бе да се каже. Всяка реставрация си имаше своите особености; много щеше да зависи от състоянието на картината. За реставрацията на онази картина на Векелио му бе потрябвала година, макар че по средата на работата си бе взел кратък творчески отпуск — благодарение на Ари Шамрон.

„Розенбюлвег“ бе тясна уличка, по която едва можеха да се разминат две коли. Изкачваше се стръмно нагоре по склона на Цюрихберг. Вилите бяха стари и големи, сгушени една в друга. Стени с гипсова мазилка, керемидени покриви, гъсто обрасли градинки. Всички бяха такива, освен онази, пред която спря таксито. Издигаше се на едно възвишение и за разлика от съседките си, бе разположена няколко метра навътре от улицата. Обграждаше я висока метална ограда, наподобяваща затворническа решетка. На нивото на паважа имаше врата с входна сигнализация, оборудвана с малка камера за наблюдение. Зад нея се виждаха каменни стълби. Зад тях бе вилата — мрачна сграда от сив камък, с кули и извисяващ се портик.