Даниъл Силва - Изповедникът

До леглото стоеше малък скрин. Ланге уморено отвори чекмеджетата. Намери бельо, свити на топка черни чорапи и молитвеник с оръфани корици. С известна предпазливост надникна в банята: изцапана с ръжда мивка, чешма с две кранчета, мътно огледало, в което едва се виждаше отражение, и тоалетна чиния без капак.

Отвори гардероба. На шината висяха два свещенически костюма. На пода имаше чифт черни обувки, доста износени, но лъснати — обувки на беден човек, полагащ грижи за външността си. Побутна ги с върха на мокасината си и видя разкованата дъска. Наведе се и я извади.

В малката кухина откри мушама, свита на вързоп. Разгъна я: пистолет „Стечкин“, заглушител, два пълнителя с деветмилиметрови муниции. Вкара единия в пистолета и го пъхна в колана на панталона си. Заглушителя и втория пълнител уви обратно в мушамата.

Посегна към кухината за втори път и намери още две неща: ключове за мотоциклета, паркиран пред общежитието, и кожен калъф за документи. В него имаше идентификационен пропуск от Службата за сигурност на Ватикана. Погледна името — МАНФРЕД БЕК, СПЕЦИАЛЕН РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ОТДЕЛ, а после и снимката. Беше онази, която бе дал на Казагранде в хотелската стая в Цюрих. Не бе негова естествено, но леката прилика лесно можеше да се подсили с малко подготовка.

Манфред Бек, Специален разузнавателен отдел…

Върна калъфа в кухината, постави обратно дъската и я закри с обувките. Огледа пустата, самотна стая. Свещеническа квартира. Изведнъж потъна в спомени: криволичеща павирана уличка във Фрибур, млад мъж с черно расо, крачещ през мъглата, която се надигаше от река Зане. „Млад човек, преживял криза“, спомни си Ланге. Измъчен човек, неможещ да понася повече тягостната самота на живота, който го очакваше. Човек, който искаше да стои в първите редици. Странно, поетият път го бе довел до живот, по-самотен дори от този на енорийски свещеник. Странно бе, че се намираше тук, в тази мизерна стая в Рим.

Отиде до прозореца и го отбори. Нощният въздух облъхна лицето му. На около километър разстояние се намираше Стационе Термини. Точно на отсрещната страна на улицата имаше занемарен парк. Между локвите по алеята пристъпваше жена. За миг светлината на уличната лампа подчерта червеникавите оттенъци на косите й. Нещо я накара да погледне към отворения прозорец. Усвоен навик. Инстинкт. Страх . Щом видя лицето му, тя се усмихна и тръгна да пресече улицата.

Ари Шамрон бе решил да не заблуждава Христовия наместник. Искаше Габриел да разкаже всичко, без да мисли за сигурността на източниците или за методите. Нареди му да подреди събитията в хронологичен ред, защото като човек, докладвал пред петима премиери, Шамрон знаеше цената на добрия разказ. Вярваше, че подробностите за нечистите средства, с които си служи разузнаването, често правят изводите по-убедителни за слушателя, в този случай — върховния глава на Римокатолическата църква.

Настаниха се в хола. Папата седна на удобен фотьойл, събрал колене и скръстил ръце. Отец Донати зае мястото си до него, с разтворен бележник в скута. Габриел, Шамрон и Ели Лавон се сместиха на дивана срещу тях, от другата страна на ниската масичка, с каничката чай, която никой не докосна. Киара и Шимон Пацнер стояха на пост на балкона. След като бе свършил работата си, Франческо Тиеполо бе целунал папския пръстен и бе заминал обратно за Венеция с кола на Службата.

Габриел заговори на папата на родния му език и отец Донати започна трескаво да си води бележки, като на всеки няколко минути го прекъсваше, повдигайки сребристата си химикалка, и го поглеждаше над полукръглите си очила. Настояваше да повтори и изясни някоя привидно незначителна подробност или спореше с него за превода на отделни фрази. Ако се окажеше, че е допуснал неточност в записките си, енергично задраскваше неверния пасаж. Когато Габриел преразказа разговора си с Питър Малоун и спомена за първи път думите „Крукс Вера“, Донати хвърли многозначителен поглед към папата, който негово Светейшество решително си даде вид, че не забелязва.

До този момент папата бе слушал мълчаливо. Ту свеждаше очи към сплетените си пръсти, ту ги затваряше, сякаш за да се моли. Само вестта за нечия смърт го караше да потръпва. При споменаването на всяко убийство — на Бенджамин Щерн, Питър Малоун, Алесио Роси и четиримата карабинери в Рим, оперативния агент на „Крукс Вера“ в Южна Франция — той се прекръстваше и прошепваше молитвени слова. Нито веднъж не погледна Габриел или дори личния си секретар. Единствено Шамрон успяваше да привлече вниманието му. Папата сякаш откриваше нещо общо между себе си и стареца. Може би близката възраст или дълбоките бразди по загрубялото лице на Шамрон му вдъхваха увереност. На всеки няколко минути двамата се поглеждаха съсредоточено над масичката, като че тя представляваше бездната на времето и историята.