Даниъл Силва - Изповедникът

Габриел подаде писмото на сестра Реджина и отец Донати го прочете на глас. Лицето на папата издаде дълбока скръб и очите му се затвориха. За Габриел това изглеждаше като реакция, породена от мъчителен спомен, сякаш някой бе отворил стара рана. Само веднъж негово Светейшество отвори очи — когато чу за момчето, заспало в скута на монахинята. За миг погледна към Шамрон над преградата и отново склопи очи и потъна в дълбоката си лична болка.

Когато свърши, отец Донати върна писмото на Габриел, който разказа за решението си отново да отиде в Мюнхен, за да претърси апартамента на Бенджамин, и за документа, който приятелят му бе поверил на фрау Ратцингер.

— На немски е — обясни Габриел. — Искате ли да го преведа, Ваше Светейшество?

Отец Донати отговори вместо папата:

— И двамата със Светия отец владеем добре немски. Ако обичате, прочетете документа на езика, на който е написан.

Меморандумът от Мартин Лутер до Адолф Айхман сякаш причини на папата физическа болка. По средата на четенето той посегна към ръката на секретаря си, търсейки опора. После наведе глава и преплете пръсти под разпятието на гърдите си. Щом отвори очи, погледна право към Шамрон, който държеше изповедта на сестра Реджина.

— Забележителен документ, нали, Ваше Светейшество? — попита Шамрон на немски.

— Бих използвал друга дума — отвърна папата на същия език. — „Срамен“ е първата, която ми идва наум.

— Но е точен разказ за срещата, която се е състояла в манастира през 1942 година, нали?

Габриел погледна първо Шамрон, а после папата. Отец Донати понечи да възрази, но Светият отец му даде знак да замълчи, като леко докосна ръката му.

— Точен, с изключение на една подробност — заяви папа Павел VII. — Всъщност се преструвах на заспал в скута на сестра Реджина. Не бих издържал да кажа дори още десет думи от „Броеницата“.

После им разказа историята на едно момче — момче от бедно планинско селце в Северна Италия. Момче, загубило родителите си на деветгодишна възраст, без роднини, от които да потърси подкрепа. Момче, изминало само пътя до манастира край езерото, където помагало в кухнята и се сприятелило със сестра Реджина Каркаси. Монахинята станала негова майка и учителка. Научила го да чете и пише. Научила го да цени картините и музиката. Научила го да обича Бога и да говори немски. Наричала го Топчо заради бузестото му лице. След войната, когато тя се отрекла от обета си и напуснала манастира, момчето също го напуснало. Както сестра Реджина, и то се разколебало във вярата си в Църквата заради събитията по време на войната. Стигнало до Милано, където се борело за оцеляването си по улиците с джебчийство и кражби от магазините. Много пъти полицаите го арестували и пребивали. Една нощ банда престъпници го пребили почти до смърт и мислейки го за мъртъв, го оставили на стъпалата пред енорийска църква. На сутринта го открил енорийският свещеник и го откарал в болница. Свещеникът идвал при него всеки ден и плащал за престоя му. Узнал, че мръсното улично хлапе е прекарало известно време в манастир и знае доста за Светото писание и Църквата. Убедил го да постъпи в семинария и да учи за свещеник — начин да се избави от мизерния живот и затвора. Момчето се съгласило и животът му се променил завинаги.

По време на разказа Габриел, Шамрон и Ели Лавон седяха неподвижни и слушаха в захлас. Отец Донати бе свел поглед към бележника си, но ръцете му не помръдваха. Когато папата свърши, в стаята се възцари гробна тишина. Най-сетне я наруши Шамрон:

— Трябва да разберете, Ваше Светейшества, че нямахме намерение да изравяме информацията за манастира край Лаго ди Гарда и за вашето минало. Искахме само да открием кой уби Бенджамин Щерн и защо.

— Не ви се сърдя, че ми донесохте тази информация, господин Шамрон. Колкото и да е мъчително, тези документи трябва да станат публично достояние, за да ги прочетат историците, обикновените евреи и католиците, и да бъдат поставени в подобаващ контекст.

Шамрон сложи документите пред папата.

— Нямаме желание да ги предоставяме на обществеността. Оставяме ги във вашите ръце, за да постъпите както намерите за добре.

Папата сведе глава към книжата, но после се загледа напред, потънал в размисъл.

— Нашият папа Пий Дванайсети не е бил толкова порочен, колкото твърдят враговете ни. Но за съжаление не е бил и светец, какъвто го представят защитниците му, включително и Църквата. Имал е причини да мълчи: страх от разцепление сред немските католици, страх от германско възмездие за Ватикана, желание да изиграе дипломатическа роля на миротворец… Но трябва да приемем мъчителния факт, че Съюзниците са искали да се обяви против холокоста, а Адолф Хитлер е настоявал да запази мълчание. Поради някаква причина — любовта си към Германия или факта, че е бил заобиколен от немци в папския дом — Пий е взел решение в интерес на Хитлер и сянката на този негов избор тегне над нас до ден днешен. Искал е да бъде държавник, когато светът е имал най-голяма нужда от свещеник, от човек в расо, който да изкрещи на убийците с пълен глас да престанат — в името на Бога и всичко свято.