Даниъл Силва - Изповедникът

— Заинтригува ме. Но трябва да признаеш, че не съдържаше много подробности, освен едно шокиращо сведение. Откъде ти, реставратор на име Марио Делвекио, знаеш, че животът на папата е в опасност?

— Реставрирането на картини е нещо като хоби за мен. Върша друга работа… за която малцина знаят. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа, Франческо?

— За кого работиш?

— Не е важно за кого.

— Дяволски важно е, щом искаш да ти помогна да се добереш до папата.

— Работя за разузнавателна служба. Не постоянно, само при специални обстоятелства.

— Например смърт на близък.

— Всъщност да.

— За чие разузнаване работиш?

— Бих предпочел да отмина този въпрос.

— Разбира се, но щом искаш да говоря с папата, ще се наложи да отговаряш на всичките ми въпроси. Повтарям: За чие разузнаване работиш? Италианското? Ватиканското?

— Не съм италианец, Франческо.

— Не си италианец! Много смешно, Марио.

— Не се казвам Марио.

Направиха пълна обиколка на площада. Габриел и Тиеполо — рамо до рамо, а Киара — на няколко крачки зад тях. Франческо имаше нужда от време, за да осмисли информацията, която току-що бе поел. Беше проницателен и интелигентен венецианец, с връзки в политиката и обществото, и все пак ситуацията, с която се сблъскваше сега, не можеше да се сравни с нищо преживяно. Сякаш някой му бе казал, че картината на Тициан на олтара на „Фрари“ е репродукция, нарисувана от руснак. Най-сетне си пое дълбоко дъх — като тенор преди кулминационен пасаж от ария, и извърна глава към Габриел.

— Помня как дойде тук като младеж. Беше през седемдесет и четвърта или седемдесет и пета, нали? — Очите му се взираха в Габриел, но мислено се бе пренесъл във Венеция двайсет и пет години назад, в малко ателие, пълно с лъчезарни младежки лица. — Помня как чиракуваше при Умберто Конти. Още тогава беше талантлив. По-добър от всички други. Един ден щеше да станеш велик. Умберто го знаеше. Както и аз. — Поглади заплетената си брада с едрата си ръка. — Умберто знаеше ли истината за теб? Знаеше ли, че си израелски агент?

— Умберто не знаеше нищо.

— Заблуждавал си Умберто Конти? Трябва да се срамуваш от себе си. Той вярваше в Марио Делвекио. — Тиеполо замълча, овладя гнева си и сниши глас: — Вярваше, че Марио Делвекио ще стане един от най-великите реставратори.

— Винаги съм искал да кажа истината на Умберто, но не можех. Имам врагове, Франческо, Хора, които унищожиха семейството ми. Тези хора искат да ме убият днес заради неща, които са се случили преди трийсет години. Ако мислиш, че италианците са злопаметни, трябва да прекараш известно време в Близкия изток. Ние сме измислили вендетата , не сицилианците.

— „Каин уби Апел и бе прогонен на изток от рая“, А ти си изгнаник тук, на нашия мочурлив остров, а лагуната, за да лекуваш пострадали картини.

Това бе призив за помирение. Габриел го прие със снизходителна усмивка.

— Знаещ ли, че извърших непростим грях за човек с моята професии? Разкрих ти истинската си самоличност, защото се страхувам, че приятелят ти е в смъртна опасност.

— Наистина ли мислиш, че възнамеряват да го убият?

— Вече са убили много хора. Убиха мой приятел.

Тиеполо огледа пустия площад.

— Познавах добре и Йоан Павел Първи — Албино Лучани. Той искаше да прочисти Ватикана. Да продаде материалните активи на Църквата и да даде парите на бедните. Да направи революция в Църквата. Почина трийсет и три дни след избирането си. „Сърдечен удар“, твърдеше Ватиканът. — Франческо поклати глава. — Сърцето му беше напълно здраво. Имаше сърце на лъв. Както и смелост. Промените, които планираше да извърши в Църквата, щяха да ядосат много хора. И толкова…

Тиеполо сви рамене, а после извади от джоба си мобилен телефон и бързо набра номер от паметта. Когато най-сетне някой вдигна, той се представи и помоли да го свържат с отец Луиджи Донати. Докато изчакваше, закри микрофона с ръка и прошепна на Габриел:

— Личният секретар на папата. Беше тук с него дълги години. Много дискретен. Изключително лоялен.

Явно следващият глас бе на Донати, защото пет минути водиха въодушевен разговор, пълен с иронични реплики за Рим и Курията. Габриел се убеди, че Франческо е узнал доста за политиката на Църквата от своя приятел папата. Когато най-сетне стигна до съществената част, подходи така тактично и елегантно, че за Габриел думите му прозвучаха и невинно, и тревожно. Тиеполо бе усвоил доста ценни уроци от интригите във венецианските художествени среди. Умееше да води едновременно два разговора.