Даниъл Силва - Изповедникът

— Ти ли, шефе? Извини ме, но думите тактично и безшумно не ми идват наум, когато се сетя за теб. Лев е дал на теб и Габриел разрешение да разследвала смъртта на Бени, а не да предизвикате буря в отношенията ни със Светия престол. Трябва да предадеш материалите на Външно министерство и да се върнеш у дома.

— При нормални обстоятелства бих приел съвета ти, но се опасявам, че ситуацията се промени.

— Какво имаш предвид, шефе?

— Сутринта проведох телефонен разговор с Арон Шилох, нашия посланик във Ватикана. Съобщи ми за неочаквана добавка към графика на Светия отец.

— Това ни връща към господина, който ви е проследил, когато сте тръгнали от тайната квартира в Рим. — Шамрон седна срещу Габриел и сложи на масата една снимка. — Направена е в Букурещ преди петнайсет години. Познаваш ли го?

Габриел кимна. Мъжът на снимката бе наемен убиец и терорист, известен с прозвището Леопарда.

Шамрон сложи втора, плътно до първата.

— Мордекай е заснел този тук в Лондон минути след убийството на Питър Малоун. Хора от Следователския отдел прокараха снимката през компютърна програма за разпознаване на лица. Двете изображения са на един и същ човек. Питър Малоун е убит от Леопарда.

— А Бени? — попита Габриел.

— Щом са наели Леопарда да убие Малоун, твърде е възможно да са го наели и за Бени, но никога няма да бъдем напълно сигурни.

— Очевидно имаш теория за мъртвия палестинец в Рим.

— Да — кимна Шамрон. — Знаем, че Леопарда е имал дълго и плодотворно сътрудничество с палестински терористични групировки. Операцията в Кипър е доказателство за това. Знаем още, че е сключил сделка с Абу Джихад за извършването на терористични актове срещу израелски граждани. За щастие ти сложи край на забележителната кариера на Абу Джихад и операциите на Леопарда останаха неосъществени.

— Мислиш, че Леопарда е подновил партньорството си с палестинците само за да ме открие?

— Донякъде ми се струва правдоподобно. „Крукс Вера“ желае смъртта ти, както и доста хора в редиците на палестинското движение. Напълно възможно е Леопарда да е бил вторият човек в ланчата — и онзи, който е убил Маруан Азис.

Габриел взе снимките и внимателно ги разгледа, сякаш бяха две платна, едното от които бе с доказана автентичност, а за другото се предполагаше, че е нарисувано от същия художник. Не можеше да се установи с просто око, но той отдавна знаеше, че програмата за разпознаване на лица на Следователския отдел рядко греши. Затвори очи и видя множество лица. Лицата на мъртвите: Феличи… Мандзини… Каркаси… Бени… Роси… Последното бе на мъж с бяло расо, влизащ в синагогата край реката в Рим. Расо, изцапано с кръв.

Отвори очи и втренчи поглед в Шамрон.

— Трябва да изпратим съобщение до папата, че вероятно животът му е в голяма опасност.

Шамрон скръсти ръце и опря брадичка на гърдите си.

— И как ще стане това? Като се обадим на „Телефонни справки“ в Рим и поискаме личния номер на папата? Всичко става по канален ред, а Курията е известна със своята мудност. Ако посланикът се обърне към Държавния секретариат, ще са необходими седмици, за да уреди аудиенция при папата. Ако се опитам да стигна до него чрез Службата за сигурност на Ватикана, ще се сблъскаме лично с Карло Казагранде и горилите на „Крукс Вера“. Трябва да намерим някого, който да ни вкара през задния вход на Апостолическия дворец за лична среща с папата. И трябва да стане преди петък. Иначе има опасност негово Светейшество да не излезе жив от римската синагога, а това е последното , което ни е нужно.

В стаята настъпи дълго мълчание. Наруши го Габриел.

— Познавам човек, който може да ни уреди среща с папата — спокойно каза той. — Но трябва да ме върнете във Венеция.

Карло Казагранде премина под полилея в коридора на четвъртия етаж на хотел „Сен Готар“ и застана пред вратата на стая 423. Погледна часовника си — 19:20, точният час, в който бе инструктиран да дойде — и почука два пъти, достатъчно силно и уверено, за да бъде чут, но не и да смути обитателите на съседните стаи. От другата страна на вратата прозвуча глас, който му нареди на италиански да влезе. Говореше езика доста добре за чужденец. Фактът, че не се долавяше дори лек немски акцент, караше Казагранде да усеща присвиване в стомаха.

Побутна вратата и се спря на прага, преди да го прекрачи. Светлината от полилей нахлу в стаята и за миг Казагранде видя силует на мъж, седнал в кресло. Щом вратата се затвори, настъпи пълна тъмнина. Той се придвижи през нея, докато удари прасеца си в невидима маса. Чу команда да остане там и за няколко мъчителни секунди го обгърна черен мрак. Най-сетне в лицето му светна мощна лампа — като прожектор от наблюдателница. Вдигна ръка и опита да закрие очите си от ослепителния блясък. Сякаш в роговицата му се бе забила игла.