Даниъл Силва - Изповедникът

— Носите ли аванса?

Казагранде потупа по дипломатическото си куфарче.

— Да го видя.

Генералът сложи куфарчето на масата, отвори го и го обърна така, че убиецът да види възнаграждението си.

— Знаете ли какво ще стане, ако ме предадете?

— Уверявам те, че мога да си представя — отвърна Карло. — Но определено аванс в такъв размер е достатъчна демонстрация на добра воля.

— Добра воля? От това ли е продиктувано желанието ви да бъде извършен този акт?

Убиецът затвори куфарчето и отново се скри в мрака.

— Има една последна подробност — каза служителят на Ватикана. — Ще имаш нужда от специален пропуск, за да минеш през швейцарската охрана и карабинерите. Донесе ли снимката?

Чу се шумолене на дрехи и след миг се показа ръка, държаща снимка. Качеството не беше добро. Навярно бе направена със самоснимачка. Погледна лицето и се запита дали наистина е на машината за убийства, позната с името Леопарда. Навярно убиецът прочете мислите му, защото след няколко секунди отново се появи пистолетът, насочен право към сърцето му.

— Искате да ме попитате нещо ли?

Казагранде поклати отрицателно глава.

— Добре — каза убиецът. — Вървете си.

Приливът заливаше стъпалата на „Сан Дзакария“. Франческо Тиеполо, облечен в непромокаем шлифер и гумени ботуши до коленете, тежко пристъпваше по наводнения площад в спускащия се здрач. Влезе в църквата и наруши свещената тишина с вик, че е време да приключват работата за деня. Адриана Дзинети сякаш полетя от високото си скеле пред главния олтар. Антонио Полити широко се прозина и направи поредица мъчителни пози от йога, целейки да демонстрира пред шефа си как уморителната работа се е отразила на младото му тяло. Тиеполо погледна творбата на Белини. Завесата стоеше на мястото си, но луминесцентните лампи не светеха. Едва се сдържа да не се разкрещи импулсивно.

Антонио Полити застана до него и сложи изцапаната си с боя длан на едрото му рамо.

— Кога, Франческо? Кога най-сетне ще проумееш, че той няма да се върне?

Кога наистина? Момчето не беше готово за работа върху шедьовър като този на Белини, но Тиеполо нямаше избор, защото църквата трябваше да отвори вратите си за посетители навреме за пролетния туристически сезон.

— Ще го почакаме още един ден — каза той, все още приковал поглед в неосветената картина. — Ако не се върне до утре следобед, ще възложа на теб да я довършиш.

Радостта на Антонио се измести на заден план от нескрития му интерес към високото очарователно създание, което бавно крачеше през църквата. Имаше черни очи и буйни, непокорни тъмни коси. Тиеполо разбираше от лица и характерни черти. Би заложил хонорара си за проекта „Сан Дзакария“, че е еврейка. Струваше му се позната. Май я бе виждал един-два пъти да наблюдава работата на реставраторите.

Антонио тръгна към нея. Тиеполо протегна мощната си ръка, препречи пътя му и любезно се усмихна.

— Мога ли да ви помогна с нещо, синьорина?

— Търся Франческо Тиеполо.

Настроението на Антонио помръкна. Тиеполо сложи ръка на гърдите си.

— Вече го намери, съкровище.

— Приятелка съм на Марио Делвекио.

Закачливият поглед на Тиеполо изведнъж охладня. Скръсти ръце пред широкия си гръден кош и я изгледа ядосано с присвити очи.

— Къде е той, за бога?

Жената не каза нищо, само му подаде хартийка. Той я разгъна и прочете бележката:

Твоят приятел във Ватикана е в смъртна опасност. Нуждая се от помощта ти, за да спася живота му.

Вдигна очи и на лицето му се изписа недоумение.

— Коя си ти?

— Не е важно, синьор Тиеполо.

Едрият мъж смачка бележката в мечешката си лапа.

— Къде е той?

— Ще му помогнете ли да спаси живота на приятеля ви?

— Ще изслушам това, което има да ми каже. Ако приятелят ми наистина е в опасност, разбира се, че ще помогна.

— Тогава трябва да дойдете с мен.

— Сега ли?

— Моля ви, синьор Тиеполо. Страхувам се, че нямаме много време.

— Къде отиваме?

Тя бързо го сграбчи за лакътя и го задърпа към вратата.

В Канареджо се носеше мирис на солена вода от лагуната. Жената поведе Тиеполо по моста над канала Рио ди Гето Нуово, а после през мрачния тунел, изпълнен с влага и плесен. В другия край се появи силует на дребничък мъж, с ръце в джобовете на кожено яке, обграден с ореол от жълтеникава светлина. Тиеполо спря.

— Би ли ми казал какво става, мамка му?

— Очевидно си получил бележката ми.