Даниъл Силва - Изповедникът

Стигна до кръстовището на Виа Венето и Корсо д’Италия и погледна часовника си. Бе пристигнал точно в уговорения час. Няколко секунди по-късно до бордюра спря кола. Задната врата се отвори и през нея слезе Карло Казагранде.

— Извинете ме, че няма да ви целуна ръка, но при тези обстоятелства ще е неуместно. Времето е доста меко тази вечер. Пеша ли ще отидем до Вила Боргезе?

Генералът поведе кардинала през широкия булевард, излагайки втория по влияние човек в Католическата църква на кръвожадността на римските шофьори. Благополучно преминаха на отсрещната страна и тръгнаха по чакълена алея. В неделя паркът щеше да се напълни с пищящи деца и мъже, слушащи футболни мачове по портативни радиоапарати. Тази вечер се чуваше само шумът от движението по булеварда. Кардиналът вървеше, сякаш все още носеше пурпурните си одежди, с хванати зад гърба ръце и наведена глава — като богат човек, който е изпуснал портмонето си и прави отчаяни опити да го открие. Когато Казагранде му прошепна, че Питър Малоун е мъртъв, Бриндизи тихо отправи кратка молитва, но сдържа импулсивната си реакция да се прекръсти.

— Този ваш убиец е добър професионалист — каза той.

— За съжаление, има дългогодишен опит.

— Разкажете ми за него.

— Част от задълженията ми е да ви предпазвам от подобни неща, Ваше Преосвещенство.

— Настоявам за това не защото изгарям от любопитство, Карло. Единственото, което ме интересува, е дали се действа ефективно за решаване на проблема.

Стигнаха до галерия „Боргезе“. Казагранде седна на мраморна пейка пред музея и даде знак на Бриндизи да стори същото. Кардиналът дълго изтупва праха, преди решително да се настани върху студения камък. През следващите пет минути генералът с неохота изрецитира всичко, което знаеше за стрелеца с прозвището Леопарда, като започна от дългото му и кърваво сътрудничество с крайнолеви и палестински терористични групировки и завърши с превръщането му във високоплатен професионален убиец. Казагранде имаше натрапчивото чувство, че кардиналът изпитва задоволство от косвената си връзка със злото.

— Истинското му име?

— Неизвестно е, Ваше Преосвещенство.

— Националността му?

— Според преобладаващото мнение сред европейските служби за сигурност е швейцарец, но и това е само предположение.

— Познаваш ли този човек лично?

— Бил съм в една стая с него, Ваше Преосвещенство. Водили сме бизнес преговори, но не бих казал, че го познавам. Съмнявам се, че има човек, който да го познава истински.

— Интелигентен ли е?

— Високоинтелигентен.

— Образован?

— Има сведения, че известно време е учил теология в университета във Фрибур, преди да го привлекат левите екстремисти. Освен това е известно, че като младеж е бил послушник в Цюрих.

— Искаш да кажеш, че това чудовище е учило за свещеник? — Кардинал Бриндизи бавно поклати глава. — Едва ли все още се смята за католик.

— Леопарда? Не съм сигурен дали вярва в нещо друго, освен в себе си.

— А сега човек, който някога е убивал за комунистите, работи за Карло Казагранде — героя, помогнал на полския папа да срази Империята на злото.

— Както се казва, в политиката всеки спи с всекиго. — Казагранде стана. — Хайде да вървим.

Поеха по пътека между кедрови дървета. Кардиналът бе с една глава по-висок от началника на Службата за сигурност. Свещеническите одежди правеха външността му по-малко страховита. Облечен както сега, с цивилни дрехи, Марко Бриндизи изглеждаше сурова, зловеща фигура. Човек, който вдъхваше повече страх, отколкото доверие.

Седнаха на пейка с изглед към Пиаца ди Сиена. Казагранде си спомни за съпругата си — как бе седял с нея точно на същото място и бяха гледали конното шествие. Почти усети аромата на ягодите в ръцете й. Анджелина обичаше да хапва ягоди и да пие шампанско през пролетта във Вила Боргезе.

Кардинал Бриндизи го изтръгна от мъчителния спомен с въпрос за човека, познат с името Ехуд Ландау. Началникът на Службата за сигурност на Ватикана му разказа за посещението на Ландау в манастира „Светото сърце“ в Бренцоне.

— Господи! — промърмори кардиналът под нос. — Как се е справила майка Винченца?

— Явно доста добре. Разказала му историята, която съчинихме, за да замаже очите му, и го отпратила. Но на следващата сутрин той отишъл отново и попитал за сестра Реджина.

— Сестра Реджина! Това е истинска катастрофа. Откъде е разбрал?

Казагранде поклати глава. Самият той не преставаше да си задава същия въпрос, откакто майка Винченца му бе позвънила за втори път. Откъде бе разбрал? Апартаментът на Бенджамин Щерн бе щателно претърсен. Всичко, свързано с манастира, бе изнесено и унищожено. Очевидно някакво доказателство бе убягнало от мрежата на Казагранде и бе попаднало в ръцете на противниците му от Израел.