Даниъл Силва - Изповедникът

След час трескава работа ръкописните му бележки бяха подредени в два файла. Първият съдържаше разказ за подвизите на агента с кодово име Меча, а вторият — най-същественото от разговора им за Бенджамин Щерн. Съзнателно или не, израелецът току-що му бе дал нишката, от която се нуждаеше за статията си. Израелското разузнаване разследваше убийството на изтъкнатия историк Бенджамин Щерн. Сутринта щеше да се обади в Тел Авив, за да си осигури спокойствие, докато работи, без заплахи и мърморене от щаба, а после щеше да добави останалите мистериозни подробности, на които се бе натъкнал във връзка със случая. Не беше казал на израелеца всичко, което знаеше за убийството на Щерн, и беше сигурен, че събеседникът му също премълча част от информацията. Такива бяха правилата на играта. Необходим бе журналистически опит, за да се долови границата между истина и дезинформация, да се отсеят златните късчета от пясъка. С малко късмет, щеше да завърши статията до уикенда.

Няколко минути преглежда цитатите. Реши да се обади на Том Грейвс, редактора си в „Сънди Таймс“, за да му запази място на първа страница. Посегна към телефона, но преди да вдигне слушалката, внезапен удар в гърдите го тласна назад. Погледна надолу и забеляза малко, бързо нарастващо петно кръв на ризата си. Вдигна глава и видя непознат мъж, застанал на пет крачки от бюрото му, с пепеляворуси коси и почти безцветни очи. Погълнат от работата си, Малоун не го бе чул да влиза в къщата.

— Защо? — промълви журналистът, докато устата му се пълнеше с кръв.

Убиецът наклони глава, сякаш бе озадачен, и заобиколи бюрото.

— Ego te absolvo a peccatis tuis — каза той, докосвайки с пръсти челото на жертвата си. — In nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti. Amen.

После насочи пистолета със заглушител към главата на Малоун за последен изстрел.

На жаргона на Службата устройството, което Мордекай, специалистът по наблюдение и подслушване, бе сложил в кабинета на Малоун, се наричаше „стъкло“. Скрито сред електрониката на телефона, то осигуряваше проследяване на всички разговори на Малоун, както и на всичко, което ставаше в стаята. Мордекай бе чул целия разговор на Габриел с журналиста. Беше продължил да слуша и как Малоун работи на компютъра си след тръгването на Габриел.

Малко след девет часа Мордекай долови тих говор на език, който не разбираше. През следващите пет минути прозвуча отваряне и затваряне на чекмеджета. Предположи, че е Малоун, но когато входната врата се отвори и оттам излезе висок широкоплещест мъж, моментално разбра, че в къщата се е случило нещо ужасно.

Мъжът бързо слезе по стъпалата и тръгна през площада право към микробуса. Мордекай изпадна в паника. Единствените оръжия, с които разполагаше, бяха самонасочващ се микрофон и фотоапарат „Никон“ с далекообхватен обектив. Посегна към апарата. Докато мъжът се приближаваше, спокойно го вдигна към окото си и бързо направи три снимки.

Бе убеден, че последната ясно е запечатала образа.

Освен най-малката държава в света, Ватиканът е и най-оскъдно населената. Повече от четири хиляди души работят там всеки ден, но тези, които наистина живеят зад стените й, са едва четиристотин. Държавният секретар кардинал Марко Бриндизи бе един от тях. Личният му апартамент в Апостолическия дворец се намираше на един етаж разстояние от този на Светия отец. Някои свещеници намираха живота в центъра на властта на Ватикана за живот в позлатена клетка, но кардинал Бриндизи се чувстваше безкрайно доволен. Обитаваше разкошно жилище, пътят му до работа бе съвсем кратък, а персоналът от свещеници и монахини се стараеше да задоволява всяка негова потребност. Имаше само един недостатък: близостта на папския апартамент. В двореца кардиналът не можеше да стори почти нищо, за да избегне любопитните погледи на папските секретари. Сепарето на ресторанта „Л’О Вив“ бе удобно за много лични срещи на кардинала, но други, като уговорената за тази вечер, трябваше да се състоят при по-голяма дискретност.

Мерцедесът седан го чакаше в двора на „Сан Дамазо“, до входа на Апостолическия дворец. За разлика от по-нисшестоящите кардинали, Бриндизи не разчиташе на късмета си, за да ползва най-доброто возило от автомобилния парк на Ватикана. Имаше постоянно зачислен мерцедес седан с шофьор, както и охранител от папската полиция. Качи се на задната седалка и колата потегли. Бавно се придвижи по Виа Белведере, покрай Папската аптека и постройките на швейцарската охрана, преди да премине през портата „Санта Анна“ и да продължи по улиците на Рим.