Наистина имаше група възрастни виенски евреи, които пиеха кафе в „Шотенринг“, но Клайн не беше сред тях. Габриел попита дали е идвал тази сутрин и шест прошарени глави едновременно отрекоха.
Разтревожен, той пресече отново Дунавския канал обратно към Втори район и се върна до блока на Макс. Натисна звънеца, но пак не получи никакъв отговор. След това почука на вратата на портиерката. Като го видя за втори път, лицето й внезапно стана сериозно.
— Почакайте тук — рече му тя. — Ще взема ключа.
* * *
Портиерката отключи вратата и преди да прекрачи прага, извика името на Клайн. Като не получиха отговор, влязоха. Пердетата бяха спуснати и всекидневната тънеше в мрак.
— Хер Клайн? — извика тя отново. — Тук ли сте? Хер Клайн?
Габриел отвори двойната врата, водеща към кухнята, и надникна вътре. Вечерята на Макс стоеше недокосната на малката масичка. Той мина по коридора, като спря да надзърне в празната баня. Вратата на спалнята беше заключена. Габриел потропа с юмрук по нея и извика името на Клайн. Не получи никакъв отговор.
Портиерката дойде до него. Двамата се спогледаха. Тя кимна. Габриел хвана дръжката с ръце и блъсна с рамо вратата. Дървото се разцепи и той влетя в спалнята.
Там, както и във всекидневната, пердетата бяха спуснати. Габриел прокара ръка по стената, пипнешком търсейки в мрака ключа за осветлението. Малката нощна лампа хвърли сноп лъчи върху фигурата на леглото.
Портиерката ахна.
Габриел се приближи. Главата на Макс Клайн беше покрита с прозрачна найлонова торба, а около шията му беше увит златист ширит. Широко отворените му очи гледаха израелеца през замъгления найлон.
— Ще се обадя на полицията — каза портиерката.
Габриел седна в края на леглото и зарови лице в ръцете си.
* * *
Минаха двайсет минути, преди да дойдат първите полицаи. Апатичното им отношение подсказваше, че допускаха самоубийство. В известен смисъл това беше добре за Габриел, защото подозрението в неискреност щеше да промени значително естеството на срещата. Той бе разпитан два пъти — веднъж от униформените, които първи се отзоваха на обаждането, и после от полицейски детектив на име Грайнер. Габриел се представи като Гидеон Аргов и каза, че работи в Йерусалимския отдел на „Разследвания и справки за събития по време на войната“, че е дошъл във Виена след бомбения атентат, за да бъде с колегата си Ели Лавон, че Макс Клайн бил стар приятел на баща му, който му предложил да го намери, за да види как се справя старецът. Не спомена за срещата си с Макс преди две вечери, нито информира полицията за подозренията му относно Лудвиг Фогел. Провериха паспорта му, както и служебната му карта. Телефонните номера бяха записани в малки черни тефтерчета. Изказани му бяха съболезнования. Всички бяха много вежливи.
Малко след пладне дойдоха двама санитари да приберат тялото. Детективът подаде на Габриел визитна картичка и му каза, че е свободен да си върви. Той излезе на улицата и зави зад ъгъла. В сенчестия пасаж се облегна на опушената тухлена стена и затвори очи. Самоубийство? Не, човекът, преживял ужасите на Аушвиц, не бе извършил самоубийство. Беше убит и Габриел не можеше да потисне чувството, че вината отчасти е негова. Беше глупаво да остави Клайн, без да му осигури защита.
Тръгна обратно към хотела си. Картините от случилото се изникваха пред очите му като фрагменти от незавършена рисунка: Ели Лавон в болничното му легло, Лудвиг Фогел в кафе „Централ“, полицаят в Залцкамергут, Макс Клайн — мъртъв, с найлонова торба на главата. Всеки инцидент беше като допълнителна тежест, добавена върху блюдото на везна. Наближаваше моментът везната да се наклони фатално и Габриел подозираше, че той ще бъде следващата жертва. Време беше да напусне Австрия, докато още можеше.
Влезе в хотела си и помоли служителя на рецепцията да приготви сметката му, след това се качи по стълбите до стаята си. Въпреки табелката „Не ме безпокойте!“, която висеше на дръжката, вратата му беше открехната и той дочу гласове, идващи отвътре. Побутна я леко с върха на пръстите си. Двама цивилни агенти тъкмо вдигаха матрака на леглото. Трети, очевидно техен началник, седеше пред бюрото и ги наблюдаваше, както отегчен запалянко спортно състезание. Щом видя Габриел да стои на вратата, той се изправи бавно и сложи ръце на кръста си. Последната тежест току-що бе поставена на везната.
— Добър ден, Алон — каза Манфред Круц.
Читать дальше