Даниъл Силва - Смърт във Виена

Габриел прекоси река Дунав и покара около модерния комплекс на Обединените нации, като търсеше място за паркиране на улицата. Намери едно на около пет минути път пеша от станцията на метрото и спря там. Вдигна капака на мотора, откачи кабелите на акумулатора, след това седна зад волана и завъртя ключа. Като не се чу никакъв звук, затвори капака и се отдалечи.

От телефонна кабина в метростанцията позвъни в офиса на агенцията за отдаване на коли под наем и ги уведоми, че опелът се е повредил и трябва да бъде прибран. Постара се в тона му да прозвучи нотка на възмущение и служителката в другия край на линията започна усилено да му се извинява. В гласа й не се долавяше нищо, което да подскаже, че полицията се е свързвала с компанията относно кражбата в Залцкамергут предната вечер.

На станцията пристигна влак. Габриел затвори телефона и се качи в последния вагон. Петнайсет минути по-късно влезе в подлеза на Операта от север — точно както го бе инструктирал мъжът от посолството. Подлезът беше пълен със сутрешната тълпа пътници, изсипващи се от спирката на метрото на площад „Карлсплац“, а въздухът бе натежал от зловонната миризма на бургери и цигарен дим. Албанец с отнесен от дрогата поглед поиска от Габриел едно евро, за да си купи храна. Габриел мина край него, без да каже и дума, и продължи напред към шапкарския магазин.

Човекът от посолството излизаше от него, когато Габриел се приближи. Рус и синеок, той носеше шлифер и шалче, увито плътно около врата. В дясната си ръка държеше найлонова торбичка с логото на магазина. Двамата се познаваха. Името му беше Бен Авраам.

Тръгнаха един до друг към изхода в другия край на подлеза. Габриел му предаде плик, съдържащ всички материали, които беше събрал, откакто бе пристигнал в Австрия: досието, дадено му от Ренате Хофман, часовника и пръстена, взети от гардероба на Лудвиг Фогел, снимката, изпаднала от Библията. Бен Авраам мушна плика в найлоновата си торбичка.

— Занеси го вкъщи — каза Габриел. — Бързо.

Бен Авраам кимна отсечено.

— А получателят на булевард „Цар Саул“?

— Той не е за там.

Човекът от посолството вдигна многозначително вежди.

— Знаеш правилата. Всичко минава през щабквартирата.

— Не и това — отвърна Габриел, като кимна към найлоновата торбичка. — То отива при Стареца.

Стигнаха до края на подлеза. Алон се обърна и пое в обратната посока. Бен Авраам го последва. Габриел се досещаше какво си мислеше той. Трябваше ли да наруши официалните разпоредби на Службата и да рискува да разгневи Лев, който от всичко най мразеше точно това, или да направи малка услуга на Габриел Алон и Ари Шамрон. Вътрешният дебат на Бен Авраам не продължи дълго. Габриел не бе и очаквал друго. Лев не беше от хората, които събуждат личната преданост на подчинените си. Той беше сегашният шеф, но Шамрон беше мемунех , а мемунехът беше вечен.

Като му хвърли още няколко коси погледа, Габриел отпрати Бен Авраам. Прекара десетина минути в ходене из подлеза, търсейки потвърждение, че не е следен, след което се изкачи обратно на улицата. От обществен телефон опита за втори път да се свърже с Макс Клайн. Отсреща за втори път никой не отговори.

Качи се в минаващия трамвай и продължи с него покрай градския център до Втори район. Отне му известно време да открие адреса на Клайн. Във фоайето натисна звънеца на апартамента му, но не получи отговор. Портиерката — жена на средна възраст в рокля на цветя — подаде глава и го изгледа подозрително.

— Кого търсите?

Габриел каза истината.

— Сутрин обикновено ходи в синагогата. Потърсихте ли го там?

Еврейският квартал се намираше точно от другата страна на Дунавския канал — най-много на десет минути пеша. Както винаги, синагогата беше охранявана. Независимо от паспорта му, Габриел трябваше да мине през метален детектор, преди да бъде допуснат вътре. Той си взе една кипа 25 25 Еврейска шапчица, която покрива само темето. — Б.пр. от коша и покри главата си, преди да влезе в храма. Няколко по-възрастни мъже се молеха до бимаха 26 26 Подиум в синагогата, откъдето равинът чете пасажи от Тората (Стария завет). — Б.пр. . Никой от тях не беше Макс Клайн. В преддверието попита охраняващия дали е виждал Клайн тази сутрин. Той поклати глава и му предложи да пробва в еврейския общински център.

Габриел отиде до съседната къща, където го прие една руска еврейка на име Наталия.

— Да — каза му тя, — Макс Клайн често прекарва сутрините в центъра, но днес не съм го виждала. Понякога старците пият кафе в „Шотенринг“ — добави девойката. — То е на номер деветнайсет. Може да проверите там.