Даниъл Силва - Смърт във Виена

Габриел премина през трапезарията и влезе в просторно помещение. Обиколи стаята с лъча на фенерчето и спря, когато светлината попадна върху старинно писалище. Имаше само едно чекмедже. Изметнато от студа, то здраво се бе заклещило. Той дръпна силно и едва не го изтръгна от плъзгачите. Освети вътрешността му: химикалки и моливи, ръждясали кламери, купчинка фирмени бланки на Търговска и инвестиционна корпорация „Дунавска равнина“, бланки и пликове за лична кореспонденция с щемпел Лудвиг Фогел .

Затвори чекмеджето и освети повърхността на писалището. В дървена табла за хартия имаше купчина книжа. Габриел ги прелисти: няколко лични писма, документи, които изглеждаха свързани с бизнес контактите на Фогел. Към някои от тях бяха прикачени бележки, всичките написани с един и същ тънък почерк. Взе документите, сгъна ги и ги мушна в джоба на якето си.

Телефонът беше оборудван с вграден телефонен секретар и дигитален дисплей. Часовникът показваше грешно време. Габриел вдигна капака и отдолу се показаха чифт миниатюрни касети. От опит знаеше, че телефонните секретари никога не изтриваха напълно лентите и често на тях оставаше много ценна информация, която бе леснодостъпна за техник с подходящо оборудване. Той извади касетите и ги пъхна в джоба си. След това затвори капака и натисна бутона за повторно набиране. Прозвуча сигнал, последван от неблагозвучната мелодия на устройството за автоматично набиране. Номерът се появи на дисплея: 5124124. Номер във Виена. Габриел го запамети.

Следващият звук беше звънът на австрийски телефон, последван от втори звън. Преди да иззвъни за трети път, някакъв мъж вдигна слушалката.

— Ало… ало… Кой е? Лудвиг, ти ли си? Кой е там ?

Габриел протегна ръка и прекъсна връзката.

Изкачи главното стълбище. Колко ли време имаше, преди мъжът в другия край на линията да осъзнае грешката си? Колко бързо би могъл да събере своя отряд и да предприеме контраатака? Габриел почти можеше да чуе тиктакането на часовника.

На горния край на стълбището имаше прилично на алков фоайе, обзаведено като малък кът за почивка. До стола се издигаше купчина книги, а върху тях стоеше специална чаша за бренди. От двете страни на фоайето имаше по една врата, която водеше към съответната спалня. Габриел влезе в тази отдясно.

Таванът се спускаше под ъгъл, съобразен с наклона на покрива. На стените нямаше нищо освен голям кръст, който висеше над неоправеното легло. На електронния будилник върху нощното шкафче примигваше 12:00… 12:00… 12:00… Навита като змия, пред часовника лежеше черна молитвена броеница. В долния край на леглото, върху поставка, имаше телевизор. Габриел прокара пръста си, облечен в ръкавица, през екрана и остави тъмна диря върху прашасалата повърхност.

Нямаше дрешник, а само голям гардероб в стил Едуард VII . Габриел отвори вратата и освети с фенерчето вътрешността му: купчинки от прецизно сгънати пуловери, а на закачалката висяха сака, официални ризи и панталони. Издърпа чекмеджето. В него имаше тапицирана с филц кутия за бижута: потъмнели копчета за ръкавели, пръстени с гербове, стар ръчен часовник с напукана черна каишка. Той обърна часовника и разгледа задния му капак. На Ерих с обожание, Моника . Габриел взе единия от пръстените — масивен златен пръстен с герб, украсен с орел. От вътрешната страна на халката му беше гравирано: 1005, добра работа, Хайнрих. Той пусна часовника и пръстена в джоба си.

Излезе от спалнята и се поспря в малкото фоайе. Хвърли поглед през прозореца — на пътеката нямаше движение. Влезе във втората спалня. Въздухът бе натежал от добре познатия аромат на розово и лавандулово масло. Светъл мек килим покриваше пода, на леглото бе метнат пухен юрган на цветя. Едуардовият гардероб беше идентичен с този от първата стая, с тази разлика, че на вратите му имаше огледала. Вътре откри дамско облекло. Ренате Хофман му беше казала, че Фогел никога не се е женил. Тогава на кого принадлежаха тези дрехи?

Габриел отиде до нощното шкафче. Върху дантелената покривчица лежеше Библия с кожена подвързия. Той я хвана за страничното гръбче и силно я разтърси. Една снимка изпадна от нея и се приземи на пода. Габриел я разгледа под светлината на фенерчето. На нея се виждаха жена, юноша и мъж на средна възраст, седнали върху одеяло насред алпийска ливада през лятото. Всички се усмихваха към фотоапарата. Жената бе прегърнала мъжа през рамо. Въпреки че бе направена преди трийсет или четиридесет години, ставаше ясно, че мъжът беше Лудвиг Фогел. А жената? На Ерих с обожание, Моника . Момчето, красиво и добре облечено, изглеждаше странно познато.