Даниъл Силва - Принцът на огъня

Всъщност имаше и още нещо, което Джулиан Ишърууд държеше в тайна от своите конкуренти в лондонския художествен свят, а и от почти всички останали. През годините от време на време той бе правил услуги на един господин от Тел Авив, наречен Шамрон. На еврейския жаргон на Шамроновата група сътрудници Ишърууд беше сайан — неплатен доброволен помощник. Макар че повечето от срещите му с въпросния Шамрон бяха по-скоро под натиск, отколкото доброволни.

Точно тогава сред развяващите се шлифери по Ню Бонд Стрийт Ишърууд зърна човек, облечен в кожено сако и дънки. Той се скри за момент, после внезапно отново се показа, сякаш бе излязъл иззад завесата на осветена сцена. Както винаги, Джулиан се изуми от неособено внушителната му фигура — висок около един и седемдесет, шейсет и осем килограма с дрехите. Ръцете му бяха мушнати в джобовете на черното кожено сако, раменете му бяха леко приведени. Движеше се плавно и видимо без усилие, а краката му бяха леко извити навън, което Ишърууд винаги бе свързвал с мъже, които тичат бързо или са добри футболисти. Беше обут с елегантни обувки и въпреки дъжда, не носеше чадър. Лицето му бе издължено, имаше високо чело и тясна брадичка. Носът му изглеждаше като изваян, скулите бяха широки, а зелените му очи изглеждаха някак неспокойни. Черната му коса бе късо подстригана и силно прошарена по слепоочията. Беше от онзи тип хора, за които не можеше да се определи към коя точно националност принадлежат. А и Габриел притежаваше дарба бързо да учи езици, която му помагаше още повече да използва това предимство. Ишърууд никога не бе сигурен кого да очаква, когато Габриел минеше през вратата. Той беше никой, не живееше никъде. Беше вечният скитник евреин.

Ненадейно Габриел се озова до Ишърууд. Не поздрави, ръцете му си останаха напъхани в джобовете на коженото сако. Работейки за Шамрон в тайните служби, явно не бе научил как да се държи в обществото. Той се оживяваше само когато играеше някаква роля. В много редки мигове можеше да зърнеш истинския Габриел — мълчалив, мрачен и болезнено срамежлив мъж. „Като сега“, помисли си Ишърууд. Габриел караше хората да се чувстват крайно неудобно. Това бе една от многобройните му дарби.

Двамата се насочиха през фоайето към регистратурата.

— Кои сме днес? — попита полугласно Джулиан, но спътникът му само се наведе и надраска нещо нечетливо в регистъра.

Ишърууд бе забравил, че той е левичар. Подписваше се с лявата ръка, рисуваше с дясната, с ножа и вилицата си служеше еднакво добре и с двете. А с коя ли държеше беретата си? За щастие Джулиан не знаеше отговора на този въпрос.

Изкачиха се по стълбите — Габриел вървеше до Ишърууд, мълчалив като бодигард. Коженото му сако не шумолеше, а обувките му с гумени подметки сякаш не стъпваха по килима. Джулиан трябваше да докосне рамото му, за да се увери, че той още е тук.

В края на стълбището човек от охраната помоли Габриел да отвори кожената чанта, която носеше през рамо. Той я откопча и му показа съдържанието й: бинокулярни лупи, ултравиолетова лампа, инфраскоп и мощно халогенно фенерче. Охранителят им махна да минават.

Влязоха в залата за продажби. Стотици картини бяха закачени по стените или поставени на покрити със сукно подставки, като всяка бе осветена от насочена лампа. Между творбите се разхождаха групи търговци. „Приличат на чакали“, помисли си Ишърууд. Някои се взираха от близо в картините, други предпочитаха да ги гледат от разстояние. Обменяха мнения, изчисляваха с калкулатори потенциалните печалби. Парите бяха на масата. Това беше неприличната страна в света на изкуството, но Джулиан я обичаше. Габриел изглеждаше незаинтересован. Той се разхождаше с вид на човек, свикнал с този пазар. Нямаше нужда Ишърууд да му напомня да остане незабележим. Това беше напълно естествено за него.

Облечен в спортен костюм от туид, директорът на отдел „Стари майстори“ в „Бонамс“ Джеръми Краб бе застанал до пейзаж от френската школа с незапалена лула между пожълтелите си зъби. Той се ръкува безрадостно с Джулиан и погледна към младия мъж до него, облечен в кожено сако.

— Марио Делвекио — каза Габриел и както винаги, Ишърууд бе изненадан от перфектния му венециански акцент.

— Тайнственият синьор Делвекио! — възкликна тихо Краб. — Познавам ви по име, но всъщност никога не сме се срещали. — Директорът хвърли съзаклятнически поглед на Ишърууд. — Имаш нещо предвид, а, Джулиан? Нещо, което криеш от мен?