Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Това е момче, което върши мъжка работа — беше казал за него Шамрон. — Завършил е Художествената академия „Бетсал’ел“ през 1972 година. През седемдесет и пета замина за Венеция да учи реставрация при великия Умберто Конти.

— Умберто е най-добрият.

— И аз така разбрах. Изглежда, нашето момче е направило силно впечатление на синьор Конти. Той твърди, че Габриел има най-талантливите ръце, които някога е виждал.

Тогава Джулиан допусна грешката да попита с какво точно се е занимавал младежът между 1972 и 1975 година. Габриел се извърна да погледне двойка влюбени, които се разхождаха, хванати за ръка, край езерото, а Шамрон разсеяно зачопли една трескичка от пейката.

— Гледай на него като на открадната картина, която тихомълком е била върната на законния й собственик. Собственикът не пита къде е била тя. Той просто е щастлив отново да я има, закачена на стената си.

След това Шамрон поиска първата си „услуга“.

— Има един палестински джентълмен, който живее в Осло. Опасявам се, че намеренията му не са почтени. Бих искал Габриел да го държи под око и за целта ти трябва да му намериш прилична работа. Може би някоя проста реставрация — нещо, което може да отнеме около две седмици. Можеш ли да направиш това за мен, Джулиан?

Ишърууд бе върнат към настоящето от пристигането на сервитьора. Поръча си гъста месна супа и варен омар, а Габриел — зелена салата и писия на скара с ориз. Той бе живял в Европа през по-голямата част от последните тридесет години, но бе запазил простичкия си вкус на селско момче от района на Сабра в Долината на Израил. Специалитетите и виното, елегантните дрехи и бързите коли бяха непознати за него неща.

— Изненадан съм, че успя да дойдеш днес — каза Джулиан.

— Защо?

— Заради събитията в Рим.

Габриел не отдели очи от менюто.

— Не е моя работа, Джулиан. Освен това аз съм в оставка. Знаеш го.

— Моля те — прошепна доверително Ишърууд. — Та какво работиш сега?

— Завършвам олтарната картина в „Сан Джовани Кризостомо“.

— Още един Белини? Ще се прославиш и ти.

— Вече съм го направил.

Последната реставрация на Габриел — на олтарната картина на Белини в църквата „Сан Дзакария“ — бе предизвикала сензация в света на изкуството и се превърна в образец, с който щяха да се сравняват всички бъдещи реставрации на творби на Белини.

— Фирмата на Тиеполо се занимава с проекта „Кризостомо“, нали?

Габриел кимна утвърдително.

— Сега работя горе-долу само за Франческо.

— Той не е в състояние да ти плаща адекватно.

— Обичам да работя във Венеция, Джулиан. Той ми плаща достатъчно, за да свързвам двата края. Не се притеснявай, вече не живея, както по времето, когато чиракувах при Умберто.

— От това, което чух, напоследък си бил доста зает. Според слуховете, едва не са ти отнели олтарната картина в „Сан Дзакария“, защото си напуснал Венеция по лични дела.

— Не бива да вярваш на слухове, Джулиан.

— О, така ли? Освен това дочух, че живееш с прекрасна млада жена на име Киара в един дворец в квартал „Канареджо“.

Сърдитият му поглед увери Ишърууд, че слуховете за романтичната любовна афера на Габриел са верни.

— Детето има ли си фамилно име?

— Фамилното й име е Дзоли и не е дете.

— Вярно ли е, че баща й е главният равин на Венеция?

— Той е единственият равин във Венеция. Общността не е процъфтяваща. Войната сложи край на това.

— Тя знае ли за другата ти работа?

— Киара е от Службата, Джулиан.

— Просто ми обещай, че няма да разбиеш сърцето на това момиче, както на всички останали — каза Ишърууд. — Боже мой, какви жени остави да ти се изплъзнат! Все още пазя чудесни спомени от Жаклин Делакроа.

Габриел се наведе над масата, като лицето му внезапно стана много сериозно.

— Ще се оженя за нея, Джулиан.

— А Леа? — внимателно попита Ишърууд. — Какво смяташ да правиш с нея?

— Ще трябва да й кажа. Утре сутринта ще отида да я видя.

— Тя ще разбере ли?

— Честно казано, не съм сигурен, но й дължа обяснение.

— Да ми прости господ, че казвам това, но ти го дължиш на себе си. Време е да продължиш живота си. Няма нужда да ти напомням, че вече не си двадесет и пет годишно момче.

— Обаче не си ти този, който трябва да я погледне в очите и да й каже, че се е влюбил в друга жена.

— Извини ме за нахалството, което се дължи на бургундското вино… и на Рубенс. Искаш ли да те придружа? Ще те закарам дотам.

— Не, благодаря — отвърна Габриел. — Трябва да отида сам.