Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Той работи за мен, Джеръми. Струва си да погледне, преди да рискувам.

— Оттук, моля — изрече скептично Краб и ги въведе в малка стая без прозорци, точно до изхода от главната зала за продажби.

Правилата на играта изискваха Ишърууд да прояви поне малко интерес към останалите творби, иначе Краб можеше да се изкуши да прошепне на някого от другите търговци, че той е хвърлил око на конкретна картина. Повечето платна бяха посредствени — потъмняла „Мадона с младенеца“ от Андреа дел Сарто, натюрморт от Карло Магини, „Ковачницата на Вулкан“ от Паоло Пагани… Но в далечния ъгъл, подпряна на стената, имаше голяма картина без рамка. Джулиан забеляза, че опитното око на Габриел веднага бе грабнато от нея. Но като истински професионалист, той моментално погледна настрани.

Започна с другите картини, задържайки се точно по две минути пред всяка от тях. Лицето му бе като маска и не издаваше нито ентусиазъм, нито неодобрение. Краб се отказа от опитите си да разгадае намеренията му и прекарваше времето си, дъвчейки дръжката на лулата си.

Най-накрая Габриел прояви интерес към артикул № 43 от каталога — „Пророк Даниил в ямата с лъвовете“ от Еразъм Квелин, маслени бои, платно 2,24 на 3,30 м, надраскано и изключително замърсено. Всъщност толкова мръсно, че лъвовете в края на картината изглеждаха изцяло скрити в сянка. Той се приведе и наклони глава, за да разгледа платното под косо падащата светлина. След това леко наплюнчи пръста си и потърка образа на Даниил, което накара Краб да ококори кръвясалите си очи. Без да му обръща внимание, Габриел доближи лицето си на няколко сантиметра от картината и заразглежда начина, по който Даниил бе стиснал ръце, и как единият му крак бе преметнат над другия.

— Откъде е това платно?

Краб извади лулата от устата си и бързо отвърна:

— От епохата на Джордж I е, от замъка в Котсуолд.

— Кога е почиствано за последен път?

— Не сме съвсем сигурни, но като се съди по вида му, когато Дизраели е бил премиер.

Габриел погледна към Ишърууд, който извърна очи към Краб.

— Остави ни за момент, Джеръми.

Краб се изниза от стаята. Габриел отвори чантата си и извади ултравиолетовата лампа. Джулиан загаси осветлението и помещението потъна в непрогледен мрак.

— Какво откри? — попита Ишърууд.

— Последната реставрация е била толкова отдавна, че не личи на ултравиолетовата светлина.

Габриел измъкна от чантата си инфраскопа, който обезпокоително приличаше на пистолет. Когато Габриел го хвана за дръжката и включи луминесцентната зелена светлина, Ишърууд потръпна. На платното се появи архипелаг от тъмни петна — ретушът при последната реставрация. Макар и изключително мръсна, картината бе претърпяла умерени поражения.

Той изключи инфраскопа, после си сложи бикулярните увеличителни очила и заразглежда фигурата на Даниил под приглушената бяла светлина на халогенното фенерче.

— Какво мислиш? — попита Ишърууд, като присви очи.

— Великолепна е — отговори сдържано Габриел, — но не е рисувана от Еразъм Квелин.

— Сигурен ли си?

— Мога да се хвана на бас за двеста хиляди паунда.

— Колко успокояващо!

Габриел протегна ръка и прокара палец по изобразената мускулеста грациозна фигура.

— Той е бил тук, Джулиан — каза. — Чувствам го.

Отидоха в Сейнт Джеймс за празничен обяд в „Грийнс“ на Дюк Стрийт — мястото, където се събираха търговци и колекционери. То бе на няколко пресечки, от галерията на Ишърууд. В ъгловото сепаре ги очакваше бутилка леденостудено бяло бургундско. Ишърууд напълни две чаши и плъзна едната по покривката на масата към Габриел.

— Мазел тов 4 4 Късмет! Честито! (ивр.). — Б.пр. , Джулиан.

— Сигурен ли си за това?

— Не мога да се произнеса със сигурност за автентичността й, докато не погледна под горния слой чрез инфрачервена рефлектография. Но композицията определено е Рубенсова, а за стила съм убеден, че е негов.

— Сигурен съм, че ще си прекараш приятно, докато я реставрираш.

— Кой твърди, че ще я реставрирам?

— Ти.

— Казах само, че ще установя автентичността й, но нищо не съм споменал за реставрирането й. Тази картина ще отнеме най-малко шест месеца, а имам друг ангажимент.

— Съществува само един човек, на когото мога да я поверя — въздъхна Ишърууд. — И това си ти.

Габриел прие професионалния комплимент, леко надигайки глава, после продължи равнодушно да разглежда менюто. Джулиан наистина мислеше така. Ако се бе родил под друга звезда, Габриел Алон можеше да бъде един от най-добрите художници сред своето поколение. Ишърууд си спомни за първата им среща — великолепния септемврийски следобед на 1978 година, пейката, гледаща към езерото Серпънтайн в Хайд Парк. Тогава Габриел беше още младеж, макар че слепоочията му вече бяха взели да се прошарват. Ишърууд добре си го спомняше.