Даниъл Силва: Принцът на огъня

Часове след атентата израелски екип от опитни сапьори пристигна в Рим, за да се заеме с щателното претърсване на руините за доказателства за произхода и състава на бомбата. За щастие военният чартърен самолет, който ги бе докарал от Тел Авив, все още бе на летище „Фиумичино“. С одобрението на Шамрон, Пацнер нареди на екипажа да го откара в Тел Авив. Той пристигна малко след изгрев-слънце и бе посрещнат от отряд на Службата. Те незабавно се отправиха към булевард „Цар Саул“, карайки с голяма скорост, но не и безразсъдно, тъй като товарът им беше прекалено ценен, за да го изложат на риск. До осем сутринта компактдискът бе подложен на обработка от най-добрите мозъци от техническия отдел и към девет защитните му системи бяха преодолени. По-късно Ари Шамрон щеше да се хвали, че компютърните гении на Службата са разбили кода за толкова време, колкото трае почивката за кафе на италианците. Разшифроването на информацията отне още един час и в десет разпечатаното съдържание на диска лежеше върху изрядно подреденото бюро на Лев. Лев незабавно прибра разпечатките в едно дипломатическо куфарче и се отправи към улица „Каплан“, за да информира министър-председателя. Шамрон, разбира се, бе до шефа си.

— Някой трябва да го доведе тук! — заяви Лев. Говореше ентусиазирано, като човек, предвкусващ скорошна победа.

„Може би се чувства точно така — помисли си Ари, — защото гледа на въпросния човек като на съперник, а любимият му метод да се справя със съперниците си е заточението“.

— Пацнер се връща в Италия тази вечер. Нека да вземе със себе си екип от отдел „Извеждане“.

Шамрон поклати глава:

— Той е мой, аз ще го доведа. Освен това сега Пацнер има по-важна работа.

— Каква по-точно?

— Да съобщи на италианците, че не сме могли да преодолеем защитата на диска.

Лев имаше навика никога да не напуска пръв стаята, затова с голяма неохота стана от стола си и се насочи към изхода. Шамрон вдигна поглед и срещна очите на министър-председателя.

— Той трябва да остане тук, докато случаят приключи — каза премиерът.

— Да, така е — съгласи се Ари.

— Може би трябва да му намерим някаква работа, за да му минава по-бързо времето.

Шамрон кимна и срещата приключи.

Издирването на Габриел беше почти толкова интензивно, колкото и на терористите. Той беше от хората, които никога не афишираха действията си. А и вече не беше под управлението на Службата, така че никой не бе изненадан, още по-малко Шамрон, че бе напуснал Венеция, без да си направи труда да уведоми някого къде отива. Както се оказа, беше заминал за Англия да види жена си Леа, която живееше в частна психиатрична клиника, намираща се в едно усамотено кътче на графство Съри. Все пак първата му спирка беше на Ню Бонд Стрийт, където по покана на лондонския търговец на картини Джулиан Ишърууд бе приел да посети търга на платна от стари майстори в аукционната къща „Бонамс“.

Ишърууд пристигна пръв, с очукано дипломатическо куфарче в едната ръка и светъл габардинен шлифер — в другата. Във фоайето се бяха събрали още няколко търговци. Джулиан измърмори някакъв неискрен поздрав и с големи крачки се отправи към гардероба. Минута по-късно, вече без своя мокър шлифер, той застана на пост до прозореца. Висок и неуверен, Ишърууд носеше обичайното си за търгове облекло — сив костюм на тънки бели райета и късметлийската си тъмночервена вратовръзка. Той оправи разрошените си от вятъра прошарени коси, така че да прикрие плешивото си теме, и хвърли бърз поглед на отражението си в прозореца. В очите на непознат можеше да изглежда леко пийнал. Обаче Джулиан беше трезвен като краставичка и енергичен като навита пружина. Притесняваше се, че Габриел закъснява, а това не беше в стила му. Той бе точен като швейцарски часовник. Никога не оставяше клиент да го чака, винаги спазваше сроковете в работата си, освен, разбира се, при независещи от него обстоятелства.

Ишърууд оправи вратовръзката си и отпусна тесните си рамене. Така фигурата му, отразяваща се в прозореца, придоби непринудената елегантност и самоувереност, които изглеждаха вродени за англичаните от висшата класа. Той се движеше в техните среди, пласираше колекциите им и купуваше нови от тяхно име, но въпреки това никога нямаше да бъде един от тях. И как би могъл?

Подчертано английското му фамилно име и непохватните му английски обноски донякъде прикриваха факта, че той изобщо не бе англичанин. Водеше се такъв по националност и паспорт, но беше немец по рождение, французин по възпитание и евреин по религия. Само шепа доверени приятели знаеха, че като дете Ишърууд бе пристигнал в Лондон през 1942 година като бежанец, след като бил пренесен през заснежените Пиренеи от двама баски овчари. Или че баща му — прочутият берлински търговец на картини Самуел Исаковиц — бе завършил живота си в покрайнините на една полска гора, в място, наречено Собибор.