Даниъл Силва: Принцът на огъня

— Най-малко. Несъмнено пред входа е имало няколко посетители, чакащи да бъдат допуснати в сградата.

— А какво става с централата на Службата?

Шамрон повтори току-що наученото от Лев: Пацнер беше жив, трима служители се смятаха за мъртви.

— Кой го е извършил?

— Лев не се е добрал до никаква следа…

— Не питам Лев.

— За съжаление списъкът на потенциалните заподозрени е дълъг. Каквото и да кажа сега, ще бъде неточно, а на този етап спекулациите няма да ни помогнат.

— Но защо точно в Рим?

— Трудно е да се каже — отвърна Шамрон. — Може би посолството ни там просто е било удобна мишена. Вероятно са открили някаква слабост, пролука в бронята ни и са решили да се възползват.

— Но ти не вярваш в това, нали?

— Не, господин премиер.

— Може ли да има нещо общо с онази история във Ватикана отпреди две години? Онази работа с Алон…

— Съмнявам се. Всички факти засега говорят за самоубийствен атентат, извършен от арабски терористи.

— Ще направя изявление след срещата на ВАРАШ.

— Смятам, че е мъдро решение.

— Искам ти да ми го напишеш.

— Както кажете.

— Ти познаваш загубата, Ари. И двамата я познаваме. Напиши го прочувствено. Черпи от мъката, натрупана в Полша, която носиш в душата си. Страната ни има нужда да поплаче тази вечер. Нека плачат. Ала увери ги, че зверовете, които са извършили това, ще бъдат наказани.

— Ще бъдат, господин премиер.

Шамрон се изправи.

— Кой го извърши, Ари?

— Скоро ще узнаем.

— Искам главата му — рече мрачно министър-председателят. — Искам я, набучена на кол.

— Ще я имате.

Щяха да минат две денонощия, преди да направят първия пробив. Ала той нямаше да стане в Рим, а в северния индустриален град Милано. Подразделения на полицията и карабинерите, действащи по сведения на тунизийски имигрант информатор, нахлули в пансион в работническия квартал, който се намирал северно от центъра на града. Смятало се, че там се укриват двама от четиримата оцелели атентатори. Мъжете вече ги нямало, но съдейки по обстановката в стаята, били избягали по тревога. Полицията открила два куфара, пълни с дрехи и половин дузина мобилни телефони, заедно с фалшиви паспорти и крадени кредитни карти. Най-интересната вещ обаче се оказал компактдиск, зашит в подплатата на един от куфарите. Италианските следователи от националната съдебно-криминална лаборатория в Рим установили, че дискът съдържа данни, но не успели да пробият сложната му защита. Накрая, след доста вътрешни дебати, било решено да се обърнат за помощ към израелците.

Ето как Шимон Пацнер бе поканен да отиде в управлението на Италианската служба за разузнаване и национална сигурност. Той пристигна няколко минути след десет вечерта и веднага бе въведен в кабинета на заместник-началника Мартино Белано. Двамата бяха пълна противоположност: Белано — висок и слаб, облечен така, сякаш току-що е слязъл от страниците на модно списание; Пацнер — нисък и мускулест, със сива вълниста коса и намачкано спортно сако. „Облечен е като уличник“, помисли си Белано след срещата. А по-късно, в хода на разследването, когато стана ясно, че Пацнер не е бил напълно откровен, Белано го споменаваше като „онзи еврейски лихвар със сако под наем“.

Все пак в онази първа вечер Белано бе повече от внимателен към своя посетител. Пацнер не бе от хората, които предизвикват съчувствие у непознати, но когато го въведоха в кабинета на заместник-началника, очите му бяха помръкнали от изтощение и вина, че е оцелял. Белано изрази своята „дълбока скръб“ заради жертвите на бомбения атентат, преди да стигне до причината, заради която повика Пацнер — компактдиска. Той го постави тържествено на бюрото и го плъзна леко към госта си. Пацнер го взе привидно спокоен, макар че после щеше да признае на Шамрон, че сърцето му биело до пръсване.

— Не успяхме да пробием защитата — призна Белано. — Може би вие ще имате повече късмет.

— Ще направим всичко възможно — отговори скромно Пацнер.

— Естествено ще споделите с нас информацията, до която успеете да се доберете.

— Това се разбира от само себе си — заяви Пацнер, мушкайки диска в джоба на сакото си.

Изминаха още десет минути, преди Белано да намери за уместно да сложи край на срещата. Пацнер седеше стоически на стола си, стиснал страничните облегалки, като човек, който едва се сдържа да не хукне навън. Въпреки това хората, които го видяха да минава през огромното централно фоайе, се впечатлиха от твърде бавната му походка. Едва след като се озова навън и заслиза по парадното стълбище, той рязко ускори крачките си.