Даниъл Силва - Пратеникът

Плажът в Салин — един от малкото на острова, където няма хотели и вили — тънеше в мрак, нарушаван единствено от фосфоресциращия отблясък на превключвателя на лунна светлина. Мордекай докара на брега първата моторница „Зодиак“ в осем часа и пет минути. Одед пристигна със своята лодка две минути по-късно, като теглеше третата с найлоново въже. В осем и десет те дадоха сигнал на Габриел. Екипът „Салин“ беше на позиция. Изходът за бягство бе отворен.

Както обикновено, и тази вечер плажът в Сен Жан опустяваше бавно и все още имаше няколко упорити летовници, които седяха на пясъка в сгъстяващата се тъмнина. В края на летищната писта, близо до поочукания от времето знак, който предупреждава за нисколетящи самолети, имаше малко парти. В него участваха четирима души — трима мъже и едно тъмнокосо момиче, пристигнало с мотоциклет от Густавия няколко минути по-рано. Един от тях бе донесъл бира „Хайнекен“, друг — портативен касетофон, от който в момента звучеше парче на Боб Марли. Тримата мъже се бяха изтегнали в различни пози. Двама от тях — якичък на вид мъж с белези от шарка на лицето и един по-деликатен, с живи кафяви очи и развята коса — пушеха, като си подаваха цигарата, за да успокоят нервите си. Девойката танцуваше под звуците на музиката, а бялата й блуза проблясваше на лунната светлина.

Макар да не си личеше от държанието им, те бяха избрали много внимателно мястото за своето парти. Оттам можеха да наблюдават движението по пътя от Густавия заедно с галавечерята, която започваше на сто и петдесет метра по-надолу, в ресторант „Тату“. В осем и половина единият от мъжете — якият със сипаничавото лице, явно получи обаждане по мобилния си телефон. Не беше обикновен телефон, а двупосочна радиостанция, която изпраща и получава обезопасени съобщения. Миг след като затвори, той и другите двама мъже скочиха на крака и шумно побягнаха към пътя, където се качиха в джип „Сузуки Витара“.

Облечената в бяло девойка остана на плажа, слушайки Боб Марли, докато наблюдаваше частния турбовитлов самолет, спускащ се над водата в залива по посока на пистата. Тя погледна към очукания знак: ПАЗИ СЕ ОТ НИСКОЛЕТЯЩИ САМОЛЕТИ! Девойката бе бунтарка по природа и не му обърна никакво внимание. Усили музиката и затанцува, докато самолетът премина с грохот над главата й.

Плажът в Мариго Бей е малък и скалист и рядко се използва, освен от местните хора, които държат на него лодките си. Там, точно в края на крайбрежния път, има малка отбивка, където могат да се съберат две или три коли, и паянтово дървено стълбище, водещо надолу към плажа. Тази нощ отбивката бе заета от два мотоциклета „Пиаджо“. Собствениците им седяха на тъмния плаж върху кила на преобърната лодка. В краката на всеки от тях бе оставена по една найлонова раница, като и в двете имаше по два пистолета със заглушител. По-младият мъж носеше „Барак SP-21“ 45-и калибър. По-възрастният предпочиташе по-малките оръжия и бе пристрастен към италианските пистолети. Оръжията в неговата раница бяха деветмилиметрови берети.

За разлика от техните сънародници в Сен Жан, двамата мъже не пиеха и не слушаха музика, нито демонстрираха фалшиво веселие. Седяха мълчаливо и дишаха бавно и равномерно, за да успокоят бесния ритъм на сърцата си. По-възрастният наблюдаваше движението по пътя, а по-младият съзерцаваше плискащите се вълни. Обаче и двамата не изпускаха от очи сцената, която щеше да се разиграе след няколко минути във вилата, разположена в края на носа. В осем и половина по-възрастният мъж вдигна радиостанцията си и произнесе две думи: „Тръгвай, Дина!“.

Съпругата на Жан-Мишел — Моник, първа забеляза момичето.

Напитките току-що бяха сервирани, а Зизи бе приключил с нареждането си всички да се насладят на вечерята, защото ще е последната на Сен Бартелеми. Сара седеше до хер Верли на противоположния край на масата. Швейцарският банкер тъкмо изразяваше своето възхищение от творчеството на Ернст Лудвиг Кирхнер, когато тя забеляза с крайчеца на окото си бързото извръщане на ъгловатата глава на Моник и движението на черната й коса.

— Ето я онази девойка — каза Моник, без да се обръща към някого специално. — Онази с ужасния белег на бедрото. Спомняте ли си я, Сара? Вчера я видяхме на плажа в Салин. Слава богу, днес носи панталони.

Сара учтиво се извини на хер Верли и проследи погледа на Моник. Девойката вървеше покрай самата вода, облечена с бяла блуза и сини джинси с навити до прасеца крачоли. Когато приближи до ресторанта, един от бодигардовете излезе напред и се опита да й препречи пътя. Макар да не можеше да чуе разговора им, Сара виждаше, че момичето държи на правото си да мине през участъка от обществения плаж, независимо от строго охраняваното частно тържество, което се провеждаше в „Тату“. Правило на Службата — помисли си тя. — Не се опитвай да бъдеш незабележим. Набий се на очи. Ако се налага, стани за смях.