Даниъл Силва - Пратеникът

Най-накрая бодигардът отстъпи и девойката мина, куцукайки бавно, и се скри в мрака. Сара изчака да минат няколко секунди, после се наведе над масата пред Моник и каза тихо на ухото на Жан-Мишел:

— Мисля, че ще повърна.

— Какво има?

— Пих твърде много вино на обяд. Едва не повърнах в моторницата.

— Искате ли да отидете до тоалетната?

— Може ли да ме заведете, Жан-Мишел?

Той кимна утвърдително и се изправи.

— Почакай — каза Моник. — Ще дойда с теб.

Жан-Мишел поклати глава, но жена му се изправи рязко и помогна на Сара да стане.

— На клетото момиче му е лошо — изсъска му тя на френски. — Има нужда от жена, която да се погрижи за него.

В същия момент един джип „Сузуки Витара“ спря на паркинга на „Тату“. Зад волана седеше Йоси, а Яков и Лавон бяха на задната седалка. Яков дръпна затвора на деветмилиметровата си берета, за да се зареди първият патрон, и се взря в пасажа, очаквайки появата на Сара.

Когато напускаха плажа, Сара хвърли поглед през рамо и видя Зизи и Надия да гледат след нея. Тя се обърна и впери поглед пред себе си. Жан-Мишел вървеше от лявата й страна, а Моник — от дясната. И двамата я държаха за ръка. Те я преведоха бързо през вътрешната част на ресторанта и подминаха бутика. Пасажът тънеше в пълен мрак. Жан-Мишел отвори вратата на дамската тоалетна, запали лампата, огледа помещението и махна на Сара да влезе. Вратата се затръшна. Твърде шумно — помисли си тя. Заключи я за по-сигурно и се погледна в огледалото. Лицето, което видя, не беше нейното. Можеше да е нарисувано от Макс Бекман или Едвард Мунк. Или може би от дядото на Габриел — Виктор Франкел. Беше портрет на ужасена жена. През затворената врата чу гласа на Моник, която я питаше дали е добре. Сара не отговори. Тя се хвана за мивката, затвори очи и зачака.

— По дяволите! — прошепна Яков. — Защо трябва да води шибания кикбоксьор?

— Можеш ли да го поемеш?

— Мисля, че да, но ако нещата тръгнат на зле, гледай да го гръмнеш в главата.

— Досега никога не съм убивал.

— Лесно е — каза Яков. — Слагаш пръста си на спусъка и натискаш.

Беше точно осем часът и трийсет и две минути, когато Габриел се изкачи по дървените стълби на брега на Мариго Бей. Носеше мотоциклетна каска, микрофон пред устата и миниатюрна слушалка. В черната непромокаема раница на гърба му бяха беретите. На една крачка зад него, Михаил бе екипиран по същия начин. Те се метнаха на мотоциклетите и едновременно запалиха двигателите. Габриел кимна веднъж и двамата потеглиха по пустия път.

Спуснаха се по стръмния склон на хълма, като Габриел караше отпред, а Михаил го следваше на няколко метра. Пътят беше тесен и ограден от двете страни с каменна стена. Пред тях, на върха на следващия хълм, беше отбивката за нос Милу. Паркиран в края на каменната стена, стоеше мотоциклет, а на седалката му седеше Римона, облечена в сини джинси и вталена блуза, скрила лицето си под каска със спуснат визьор.

Тя светна два пъти с лампичката на каската — сигнал, че пътят е чист. Габриел и Михаил взеха завоя с пълна скорост и продължиха към носа. Пред тях се разкри морето, окъпано от лунната светлина. Вляво се издигаше голият склон на хълма, а отдясно — редица малки бунгала. От последното изскочи черно куче и яростно залая, когато профучаха край него.

На следващото кръстовище имаше вестникарска будка с пощенски кутии и малък пуст навес на автобусна спирка. Наближаваща кола влезе в завоя твърде бързо и се отклони към страната на Габриел. Той намали и я изчака да мине, после отново форсира мотора.

Точно тогава чу в ухото си гласа на Римона.

— Имаме проблем — каза тя спокойно.

Докато вземаше завоя, Габриел хвърли поглед през рамо и видя какъв е проблемът. След тях идваше очукан син „Рейндж Роувър“ с маркировка на жандармерията.

На паркинга на „Тату“ Яков тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато чу гласа на Римона в слушалката. Той погледна към Лавон и попита:

— Какво става, по дяволите?

Отговори му Габриел.

В роувъра имаше двама полицаи — единият беше зад волана, а вторият, който изглеждаше по-старши, седеше на пасажерската седалка с радиослушалка пред устата. Габриел устоя на изкушението да се обърне повторно и продължи да гледа напред.

Точно зад автобусната спирка пътят се раздвояваше. Вилата на Бен Шафик оставаше вдясно. Габриел и Михаил завиха наляво. Няколко секунди по-късно те намалиха и погледнаха назад.