Даниъл Силва - Пратеникът

Единственият, който им трябваше сега, бе почетният гост. Не го бяха виждали през по-голямата част от деня. У Габриел нарастваше убеждението, че Бен Шафик е успял да се измъкне незабелязано, и за кратко обмисли идеята дали да не позвъни по телефона във вилата, за да се убеди, че още е заета. Обаче в единайсет и половина го видяха да излиза на терасата, където след своето обичайно енергично плуване той се припича на слънце цял час.

В дванайсет и половина Бен Шафик влезе в къщата и няколко минути по-късно белият кабриолет се зададе по автомобилната алея със смъкнат гюрук и жената зад волана. Тя отиде до месарския магазин в Лориан, стоя десетина минути вътре, после се върна във вилата на нос Милу за обяд на открито.

В три часа, докато бурята вилнееше над крайбрежието, кабриолетът пак се появи на алеята, но този път го караше Бен Шафик. Лавон тръгна след него на един от новозакупените мотоциклети, заедно с Мордекай и Одед за подкрепление. Бързо стана ясно, че саудитецът проверява дали не е следен, защото се отказа от оживените пътища край северния бряг на острова и вместо това се насочи към рядко населената източна страна. Той профуча край скалистото крайбрежие на Тоани, после зави към вътрешността и се понесе с пълна скорост край редицата запуснати селца в тревистите хълмове на Гран Фон. Спря за няколко секунди на завоя за Лориан — достатъчно дълго, за да принуди Мордекай да го подмине. Две минути по-късно на кръстовището на пътя със Сен Жан Бен Шафик повтори същата операция. Този път Одед трябваше да напусне следенето.

Лавон бе убеден, че крайната цел на Бен Шафик е Густавия. Той побърза да влезе в града по друг път и чакаше близо до хотел „Карл Густав“, когато кабриолетът се спусна по хълма откъм Люрен. Саудитецът паркира в края на пристанището. Десет минути по-късно, след като провери още веднъж внимателно за опашка, този път пеш, той се присъедини към Вазир бен Талал в кафене край кея. Ели си поръча суши в един ресторант нагоре по улицата и ги зачака да излязат. След час той се върна във вилата и съобщи на Габриел, че имат проблем.

— Защо се срещна с Бен Талал? Бен Талал се занимава със сигурността, и то с тази на Зизи . Трябва да вземем под внимание възможността Сара да е разкрита. Действаме в голяма близост вече няколко дни. Островът е малък. Всички сме професионалисти, но… — Гласът на Лавон заглъхна.

— Но какво?

— Момчетата на Зизи също са професионалисти. Такъв е и Бен Шафик. Този следобед той шофираше като човек, който знае, че е следен.

— Това е стандартна процедура — възрази Габриел без особен ентусиазъм.

— Винаги може да се усети разликата между някой, който го прави машинално, и човек, който смята, че е следен. Струва ми се, че Бен Шафик знае, че го наблюдаваме.

— Тогава какво предлагаш, Ели? Да бием отбой?

— Не — отвърна Лавон. — Ако тази вечер можеш да имаш само една цел, гледай тя да е Сара.

Десет минути по-късно. Зелената лампичка на подслушвателното устройство светна. Чу се сигналът за свободна линия, после — звукът от набирането на номер.

— Ресторант „Тераца“.

— Искам да направя резервация за тази вечер.

— За колко души?

— За двама.

— По кое време?

— За девет часа.

— Бихте ли изчакали за момент да проверя?

— Разбира се.

— Девет и петнайсет устройва ли ви?

— Да.

— Чудесно, имате резервация за двама за девет и петнайсет. Вашето име моля.

— Ал Насър.

— Благодаря, мадам. Довиждане.

Щрак.

Габриел отиде до картата.

— „Тераца“ е тук — каза той, като почука с пръст хълмовете над Сен Жан. — Те няма да напуснат вилата преди девет.

— Освен ако не отидат първо някъде другаде — добави Лавон.

— Вечерята на Зизи започва в осем часа. Това ни дава почти един час, преди да ни се наложи да преместим Сара на някое място за изтеглянето й.

— Освен ако Зизи не пристигне по-късно — вметна Ели.

Габриел отиде до прозореца и погледна над тесния залив. Времето се беше развалило и сега цареше сумрак. Морето бе започнало да притъмнява и по хълмовете светваха лампи.

— Ще ги убием във вилата — вътре в къщата или в двора, на автомобилната алея.

— Тях? — попита Лавон.

— Това е единственият начин да се измъкнем от острова — каза Габриел. — Жената също трябва да умре.

През следващите два часа след изявлението на Габриел имаше движение на хората от екипа и на материали, което остана незабелязано от мирните жители на острова. Сара стана свидетелка само на един елемент от подготовката, тъй като седеше на личната си палуба, загърната в бяла хавлиена роба, когато „Слънчевата балерина“ потегли и безшумно се отдалечи в сгъстяващата се тъмнина. Бурният следобеден вятър бе стихнал и сега край яхтите, закотвени на входа на пристанището, подухваше топъл бриз. Тя затвори очи. От слънцето я болеше главата, а в устата си имаше метален вкус от голямото количество изпито розе. Неразположението й бе добре дошло. То й даваше нещо, за което да мисли, освен за това, което предстоеше. Погледна часовника си — „Хари Уинстън“, подарен й от президента и генерален изпълнителен директор на Джихад Инкорпорейтед . Той показваше седем и двайсет. Оставаше още малко до измъкването й.