Даниъл Силва - Пратеникът

Описанията на случилото се после варират в зависимост от това кой разказва историята. Всички са единодушни, че Клод направил добронамерен опит да се извини и че господин Ал Насър бил този, който избрал пътя на конфронтацията. Разменили си груби думи, както и заплахи за насилие. Произшествието можело да се разреши по мирен начин, ако Клод не бил предложил да плати за химическото чистене. Когато предложението му било яростно отхвърлено, той бръкнал в джоба на мръсните си бермуди и хвърлил няколко смачкани банкноти в лицето на мосю Ал Насър. Дениз успяла да се дръпне настрана точно преди Ал Насър да сграбчи Клод за гърлото и да го забута към изхода. Той го задържал там за момент, крещейки още обиди в лицето му, после го блъснал надолу по стълбите право на улицата.

Някои от другите посетители изръкопляскали, но повечето изразили загриженост за окаяното състояние на дрехите на мадам Ал Насър. Единствено Етиен проявил симпатия към човека, проснат на тротоара. Барманът му помогнал да се изправи на крака и със сериозни опасения го гледал как той се качил на мотоциклета си и колебливо поел по крайбрежния път. До ден-днешен Етиен храни съмнения относно достоверността на събитията от онази вечер. Самият той притежател на черен колан по карате, барманът доловил нещо в стойката на пияния, което му подсказало, че му е събрат в бойните изкуства. „Ако дребният мъж с очила и шапка за голф бе избрал да отвърне на удара — казва Етиен с убеждението на вещ човек, — щеше да откъсне ръката на мосю Ал Насър и да му я сервира за вечеря заедно с неговото бордо“.

— Не беше бордо — ще ви каже Дениз. — Беше „Кот дю Рон“.

— „Кот дю Рон“, бордо — няма значение. И ще ви кажа още нещо. Когато този малък негодник се отдалечи, бе ухилен до уши. Сякаш току-що бе спечелил на лотарията.

Ели Лавон бе наблюдавал изпълнението на Габриел от паркинга, така че точно той го описа същата вечер на останалата част от екипа във вилата. Алон бавно крачеше по покрития с плочки под, гушнал шише газирана вода за своя махмурлук, като държеше торбичка с лед върху отеклия си ляв лакът. Мислите му бяха отправени към сцената, която се разиграваше сега в отдалечения на другия край на света Тел Авив, където екип от специалисти по гласова идентификация решаваше дали мъжът, известен като Ален ал Насър, ще живее, или ще умре. Габриел знаеше какъв ще е отговорът. Разбра го в мига, в който обзетият от убийствена ярост набелязан обект се изправи от масата. И видя доказателството за това няколко секунди по-късно, когато успя да вдигне десния ръкав на ризата му и да зърне грозния белег от шрапнел на ръката. В единайсет и половина лампите светнаха във вилата от другата страна на заливчето. Алон излезе на терасата и на отсрещния нос Ахмед бен Шафик направи същото. На Михаил му се стори, че двамата мъже се гледат един друг през тъмната бездна. В единайсет и трийсет и пет сателитният телефон иззвъня тихо. Яков вдигна слушалката, слуша мълчаливо около минута, после затвори и извика на Габриел да влезе.

Събраха се на верандата на вилата и се изтегнаха на тапицираните с копринена дамаска дивани и на плетените столове. Дина направи първата кана кафе, докато Лавон забоде едромащабна карта на острова върху стената. Габриел дълго я гледа с мрачно изражение. Когато най-накрая заговори, произнесе само една дума.

— Цвайтер. — После погледна към Лавон. — Помниш ли Цвайтер, Ели?

Лавон повдигна едната си вежда, но не каза нищо. Разбира се, че си спомняше Цвайтер. Шефа на „Черният септември“ в Италия. Първият, който умря заради Мюнхен. Габриел и сега го виждаше — мършав интелектуалец с карирано сако, който пресича площад „Анибалиано“ в Рим с бутилка смокиново вино в едната ръка и книгата Приказки от хиляда и една нощ в другата.

— Колко времето наблюдава, Ели? Две седмици?

— Почти три.

— Кажи им какво научи за Ваел Цвайтер, преди дори да си помислим да го убием.

— Че всяка вечер се отбива в един и същи малък хранителен магазин. Че винаги отива до бар „Триест“, за да проведе няколко телефонни разговора, и винаги влиза в жилищната си кооперация през вход В. Че лампите във фоайето са снабдени с таймер и той остава на тъмно за момент, търсейки в джобовете си монета от десет лири за асансьора. Точно там го направи, нали, Габриел? Пред асансьора?

— Извинете, вие ли сте Ваел Цвайтер?

— Не! Моля ви, не!

— И после изчезна — продължи Лавон. — Имахме две коли за бягство. Екип да покрива пътя. На сутринта ти беше вече в Швейцария. Шамрон каза, че е било като да духнеш клечка кибрит.