Даниъл Силва - Пратеникът

— Едно обаждане тази сутрин — каза той. — Беше жена. Позвъни във фризьорския салон в Сен Жан и си запази час за днес следобед.

— Как се представи тя?

— Мадам Ал Насър — отговори Мордекай. — Има един малък проблем с кабелното отклонение. Както се оказа, ние сме извън обхвата. Сигналът е слаб и е много смущения. Ако Бен Шафик сега вдигне телефона, може да не успеем да направим идентификация на гласа му заради статичното електричество по линията. Имаме нужда от подслушвателен пост.

Габриел погледна към Яков.

— Какво ще кажеш да преместим яхтата?

— Водите отвъд това място са много бурни за акостиране. Ако хвърлим котва там, за да наблюдаваме вилата, ще стърчим като вдигнат пръст. Със същия успех бихме могли просто да отидем до входната врата на Ал Насър и да му се представим.

— Това не е лоша идея — вметна Михаил, който в този момент влезе в салона. — Аз съм доброволец.

— Нужен ни е статичен пост — каза Яков.

— Тогава ще си го осигурим. — Алон вдигна отново поздравителната картичка. — А какво ще кажете за това име? Познато ли ви е?

— Не е от псевдонимите, които знаем — отговори Яков. — Ще накарам на булевард „Цар Саул“ да го пуснат в компютърната база данни и да видим какво ще открият.

— А сега какво ще правим? — попита Михаил.

— Ще прекараме деня в наблюдение — каза Габриел. — Ще се опитаме да го снимаме и да запишем гласа му. Ако успеем, ще ги изпратим в Службата да ги анализират.

— Островът е малък — напомни Лавон — и имаме ограничен брой хора.

— Това може да се окаже в наша полза. На места като това не е необичайно да виждаш всеки ден едни и същи хора.

— Вярно е — каза Ели, — но копоите на Бен Талал ще се изнервят, ако виждат твърде много познати лица.

— А ако от булевард „Цар Саул“ ни информират, че Ален ал Насър от Монреал наистина е бившият саудитски офицер от ГРД Ахмед бен Шафик? — поинтересува се Михаил. — Какво ще правим тогава?

Алон вдигна очи към монитора и се загледа в Сара.

— Връщам се в Густавия — каза той, без да отделя очи от екрана. — Нуждаем се от подслушвателен пост.

Благовъзпитаната англичанка, която го посрещна петнайсет минути по-късно в агенцията за отдаване на вили под наем „Сибарт“, имаше кестенява коса с изсветлели от слънцето кичури и светлосини очи. Габриел играеше ролята на Хайнрих Кивер — заможен немец, който бе попаднал в рая и искаше да поостане още. Англичанката се усмихна — вече бе чувала тази история много пъти — после разпечата на принтера списъка със свободните имоти. Габриел го прегледа и се намръщи.

— Надявах се за нещо ето тук — каза той и посочи на картата върху бюрото. — На този нос от северната страна на острова.

— На нос Милу? Да, там е чудесно, но за съжаление в момента нямаме нито една свободна вила. Впрочем имаме една ето тук. — Тя почука с пръст картата. — Това е следващият нос. Нос Манген.

— От къщата вижда ли се нос Милу?

— Да, доста ясно. Искате ли да видите някои снимки?

— Да, ако обичате.

Жената извади една брошура и я отвори на съответната страница.

— Вилата е с четири спални, хер Кивер. Нуждаете ли се от нещо толкова голямо?

— Всъщност може да имаме и известна компания.

— Тогава, предполагам, тази ще ви свърши идеална работа. Малко скъпичка е — по дванайсет хиляди на седмица — и се изисква резервацията да е за минимум две седмици.

Габриел сви рамене, сякаш да каже, че парите не са пречка.

— Без деца и никакви домашни любимци. Нямате куче, нали?

— Боже мой, не!

— Освен това има депозит срещу щети от две хиляди долара, така че общо стават двайсет и шест хиляди, естествено платими авансово.

— Кога можем да се настаним?

Жената погледна часовника си.

— Сега е десет и петнайсет. Ако пришпорим нещата, ще можем да я предоставим на вас и съпругата ви най-късно в единайсет и половина.

Габриел се усмихна и й подаде кредитната си карта.

Макар че англичанката не го знаеше, първите гости пристигнаха във вилата петнайсет минути след като Габриел и Дина се настаниха. Техният багаж бе доста различен от този на обикновените посетители на острова. Мордекай донесе гласово активиращ се приемник и камера „Никон“ с дълъг обектив, а Михаил пристигна с раница от непромокаема материя, в която имаше мобилни телефони, радиостанции и четири пистолета. След един час те за първи път видяха набелязания обект, когато той се показа на терасата, облечен с къси бели панталони и бяла риза с дълъг ръкав. Мордекай го засне няколко пъти. Пет минути по-късно, когато Ал Насър излезе гол до кръста от басейна след енергично плуване, той му направи още няколко снимки. Габриел ги разгледа на компютъра, но обяви, че не си заслужава да се изпращат за анализ на булевард „Цар Саул“.