Даниъл Силва - Пратеникът

Димбълби нямаше да обърне внимание, ако не бе получил информация от второ място, този път от Пърси — всеизвестен клюкар, който беше сервитьор в залата за закуска на хотел „Дорчестър“.

— Те определено не са любовници — каза той на Оливър с увереността на човек, който си знае работата. — Ставаше дума единствено за заплата и печалби. Имаше доста пазарене. Тя се правеше на недостъпна.

Димбълби даде на Пърси десет лири и го попита дали е чул името на жената.

— Банкрофт — отговори Пърси. — Сара Банкрофт. Остана две нощи. Сметката бе платена изцяло от „Ишърууд Файн Артс“, Мейсънс Ярд, Сейнт Джеймс.

Третото наблюдение — интимна вечеря в „Мирабел“ — затвърди мнението на Димбълби, че определено нещо е в ход. Следващата вечер в бара на ресторант „Грийнс“ той се натъкна на директора на отдела за стари майстори в аукционната къща „Бонамс“ Джеръми Краб. Краб пиеше доста голямо уиски и още ближеше рани от изумителния удар на Ишърууд.

— Аз притежавах този Рубенс, Оливър, но Джули ме надхитри. Той е с десет милиона по-богат, а мен ме очаква разстрел на разсъмване. Сега Ишърууд разширява дейността си. Доколкото чух, взема си напълно нов фронтмен. Но не ме цитирай, Оливър. Това са само злобни приказки.

Когато Димбълби го попита дали случайно новият фронтмен на Ишърууд не е всъщност една американка на име Сара Банкрофт, Краб се усмихна накриво.

— Всичко е възможно, скъпи. Не забравяй, че говорим за богатия Джули Ишърууд.

Следващите четирийсет и осем часа Оливър Димбълби посвети изобилното си свободно време, за да издири произхода на Сара Банкрофт. Другар по чашка във факултета в „Кортолд“ я описа като „метеор“. Същият другар научи от свой познат в Харвард, че дисертацията й е считана за задължително четиво за всеки, който сериозно се занимава с немските експресионисти. После Димбълби се обади на свой стар приятел, който почистваше картини в Националната художествена галерия във Вашингтон, и го помоли да се позавърти край „Филипс“ и да научи нещо за нейното напускане. Било разправия за пари, докладва му неговият приятел. След два дни той позвъни на Оливър и му съобщи, че било свързано със завършила зле любовна авантюра в службата. При третото обаждане стана ясно, че Сара Банкрофт се е разделила с „Филипс Кълекшън“ в добри отношения и че мотивът за напускането й бил единствено желанието да разпери криле. Колкото до личния й живот, в смисъл на семейно положение, тя беше описана като неомъжена, но недостъпна.

Оставаше обаче един въпрос без отговор: Защо Ишърууд внезапно си вземаше съдружник? Джеръми Краб бе чул, че е болен. Роди Хъчинсън бе чул, че Джулиан имал тумор в корема, голям колкото пъпеш. Пенелопи — девойката от бара на Ишърууд — бе чула пък, че той е влюбен в богата разведена гъркиня и възнамерява да прекара остатъка от живота си в блажен разврат на плажа на остров Миконос. Въпреки че намираше разточителните слухове за забавни, Димбълби подозираше, че истината е много по-прозаична. Джулиан остаряваше. Беше уморен. Току-що бе направил успешен удар. Защо да не вземе на борда някой, който да облекчи товара му?

Подозренията му бяха потвърдени три дни по-късно, когато в края на страницата за изкуство на Таймс се появи кратко съобщение, че Сара Банкрофт — работила преди това във „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон — ще постъпи в галерията „Ишърууд Файн Артс“ като неин първи съдиректор. „Занимавам се с това от четирийсет години — споделяше пред репортера на Таймс Джулиан. — Нуждаех се от някого, който да поеме част от тежестта, и ангелите ми изпратиха Сара“.

Тя пристигна следващата седмица, в понеделник. По една случайност Оливър Димбълби вървеше бавно по Дюк Стрийт точно в момента, когато тя зави и влезе в пасажа към Мейсънс Ярд, облечена в тренчкот на „Бърбъри“; русата й коса се спускаше по гърба й като сатенена наметка. Тогава Димбълби не осъзна коя е тя, но верен на себе си, надзърна в пасажа, за да я огледа отзад. За негова изненада, жената се насочи право към галерията на Ишърууд в далечния ъгъл на квадратния двор. Този първи ден тя позвъни на звънеца и трябваше да изчака две много дълги минути, докато Таня — мудната секретарка на Джулиан — натисне бутона за отваряне на вратата. „Това е ритуалното приемане на новото момиче от Таня“ — помисли си Оливър. Той предположи, че до петък Таня ще е напуснала.

Въздействието й бе моментално. Сара бе като вихрушка, като дългоочаквана глътка свеж въздух. Сара беше всичко онова, което Ишърууд не бе: действена, овладяна, дисциплинирана и естествено — истинска американка. Тя започна да идва в галерията в осем часа всяка сутрин. Джулиан, който бе свикнал по италиански маниер да се домъква на работа в десет, бе принуден да промени навиците си. Тя постави в ред обърканите му счетоводни книги и подреди спретнато кабинета, който двамата деляха. Подмени липсващите букви на табелката на звънеца и протрития кафяв килим на стълбището. Започна мъчителния процес по ликвидирането на огромния куп залежали картини и влезе в преговори да наеме съседния офис, който в момента бе зает от невзрачната малка туристическа агенция на госпожица Арчър.