Даниъл Силва - Пратеникът

— Но вие ще се оправите с това, нали, Ейдриън? Вие сте тези, които разполагате с най-много пари. Бюджетът на американското разузнаване е много по-голям от бюджета на цялата ни страна.

— Забрави ли, че тази операция не съществува? Освен това вие ще си тръгнете с голям дял от парите на Зизи.

— Чудесно — каза Габриел. — Обаче ти ще кажеш на Сара Банкрофт, че следващите десет години ще живее в кибуц в Галилея, криейки се от силите на световния джихад.

— Добре, ние ще платим за новото й настаняване.

Картър направи няколко завоя. За момент Габриел загуби представа на коя улица се намират. Минаха край фасадата на голяма сграда в неокласически стил, после свиха по някаква служебна автомобилна алея. Отляво се издигаше укрепена караулна сграда с бронирани стъкла. Картър свали прозореца си и подаде своята карта за самоличност на часовоя.

— Очакват ни.

Часовоят погледна някакъв списък и върна картата на Ейдриън.

— Минете, после спрете пред заграждението вляво. Кучетата ще направят бърз оглед и след това ще можете да влезете.

Картър кимна и вдигна стъклото си. Габриел попита:

— Къде сме?

Ейдриън мина, лъкатушейки, през загражденията и спря, където му бяха казали.

— Пред задния вход на Белия дом — отвърна той.

— С кого ще се срещнем? — поинтересува се Алон, но сега Картър говореше с друг полицай, който се опитваше да задържи голяма немска овчарка на дебела кожена каишка. Габриел, чийто страх от кучетата бе всеизвестен в Службата, седеше неподвижно, докато животното обикаляше, душейки, волвото, за да търси скрити експлозиви. След малко те бяха насочени към друг охраняем вход. Картър паркира колата на един пуст паркинг и угаси двигателя.

— Аз съм дотук.

— С кого ще се видя, Ейдриън?

— Мини през онзи вход и тръгни по алеята към сградата. Той ще излезе след минута.

Първо се показаха кучетата — два катраненочерни териера, които изскочиха от дипломатическия вход като куршуми от дулото на пистолет и се хвърлиха към панталоните на Габриел. Президентът се появи няколко секунди по-късно. Той тръгна към Алон с протегната ръка, докато с другата правеше знаци на териерите да прекратят атаката си. Двамата мъже се здрависаха кратко, след това поеха по пешеходната алея, която обикаляше около периферията на южната морава. Териерите се хвърлиха отново към глезените на Габриел. Картър видя как Алон се обърна и прошепна нещо на иврит, което накара кучетата да избягат и да потърсят защитата на един агент от тайните служби.

Разговорът им продължи точно пет минути и на Ейдриън му се стори, че повече говори президентът. Вървяха бързо и спряха само веднъж, за да разрешат, както изглеждаше, някакво малко разногласие. Габриел измъкна ръце от джобовете си и жестикулираше в подкрепа на изказваното от него становище. Отначало президентът сякаш не беше убеден, след това кимна утвърдително и тупна силно събеседника си по рамото.

Те приключиха обиколката си и се разделиха пред дипломатическия вход. Когато Габриел се насочи обратно към източната административна автомобилна алея, кучетата припнаха след него, после се обърнаха и се спуснаха след своя господар в Белия дом. Габриел мина през отворената порта и се качи в колата на Картър.

— Как беше той? — попита Ейдриън, когато завиха по 15 улица.

— Непоколебим.

— Стори ми се, че имахте малък спор.

— Бих го охарактеризирал като учтиво разногласие.

— Относно какво?

— Разговорът ни беше личен, Ейдриън, и ще си остане такъв.

— Добродетелен човек — каза Картър.

Съобщението, че галерията „Ишърууд Файн Артс“ е продала „Пророк Даниил в ямата с лъвовете“ от Питер Паул Рубенс за сумата от десет милиона паунда, се появи през първата сряда на новата година. До петък шумотевицата бе засенчена от слуха, че Ишърууд се е сдобил със съдружничка.

Първи го чу Оливър Димбълби — тантурестото наказание на Джулиан от Кинг Стрийт, макар че по-късно и самият Димбълби трудно можеше да определи точния първоизточник. Доколкото си спомняше, семената бяха посети от Пенелопи — сексапилната съдържателка на малкия бар на Джърмин Стрийт, където Ишърууд често можеше да бъде видян да убива скучните си следобеди. „Тя е руса — бе казала Пенелопи. — Естествено руса, Оливър. Не като твоите момичета. Красива. Американка с лек английски акцент“. Отначало Пенелопи предположи, че Джулиан отново се халосва с по-млада жена, но скоро осъзна, че става свидетелка на интервю за работа. „И то не каква да е работа, Оливър. Звучеше ми като нещо голямо“.