Даниъл Силва - Пратеникът

Те седнаха край дългата маса в трапезарията — Картър и безименният му сътрудник от едната страна, а Сара — от другата, като заподозрян в стаята за разпит. Сътрудникът разполагаше с досието й от ЦРУ. Той разлистваше бавно страниците му, сякаш ги вижда за първи път, в което тя силно се съмняваше. Първият въпрос, който й зададе, прозвуча като леко обвинение:

— Докторската ви дисертация в Харвард е била за немските експресионисти.

Изглеждаше странно за начало на разговора. Изкушаваше се да попита защо се интересува от темата на нейната дисертация, но вместо това кимна утвърдително и отговори:

— Да, точно така.

— При вашите проучвания натъквали ли сте се на името Виктор Франкел?

— Той е последовател на Макс Бекман — отвърна тя. — Франкел е малко познат днес, но навремето е считан за изключително влиятелен и е бил високо ценен от съвременниците си. През 1936 година нацистите обявили творчеството му за упадъчно и му било забранено да рисува. За съжаление, той решил да остане в Германия, а когато все пак взел решение да я напусне, вече било твърде късно. През 1942 година е депортиран в Аушвиц със съпругата си и дъщеря си Ирене. Само Ирене е оцеляла. След войната е отишла в Израел и през шейсетте и седемдесетте години на XX век е един от най-значимите художници в страната. Мисля, че почина преди няколко години.

— Точно така — каза сътрудникът на Картър, без да вдига очи от досието й.

— Защо се интересувате какво знам за Виктор Франкел?

— Защото е мой дядо.

— Вие сте синът на Ирене?

— Да. Ирене е моята майка.

Сара погледна към Картър, който разглеждаше ръцете си.

— Мисля, че се досещам кой ръководи вашата операция. — Върна погледа си към мъжа с прошарените слепоочия й зелените очи. — Вие сте израелец.

— Виновен по презумпция. Ще продължим ли, Сара, или искате да си тръгна сега?

Тя се поколеба за момент, после кимна утвърдително.

— Ще ми кажете ли името си, или имената са забранени?

Той й каза някакво име. Стори й се смътно познато. И тогава си спомни къде го е виждала преди. Израелският агент, който бе замесен в бомбения атентат на Лионската гара в Париж…

— Вие сте този, който…

— Да — отговори той. — Аз съм.

Мъжът сведе отново очи към досието й и отгърна нова страница.

— Какво ще кажете да се върнем към вас? Имаме много неща за обсъждане и твърде малко време.

Той започна бавно — като катерач, който си проправя път в полите на планината, пазейки силите си за невидимите опасности, които лежат пред него. Въпросите му бяха кратки, ефикасни и методично задавани, сякаш ги чете от подготвен списък, какъвто нямаше. Сътрудникът на Картър посвети първия час на семейството й. Баща й — високопоставеният директор в „Ситикорп“, който не е имал време за децата си, но за сметка на това е имал достатъчно време за други жени. Майка й, чийто живот се бе разпаднал след развода и която живееше сега като отшелница в луксозния си манхатънски апартамент на Пето Авеню. По-голямата й сестра, която Сара описа като „тази, която е обрала всичкия ум и красота“. Малкият й брат, който рано е изпитал горчилката на живота и — най-вече за разочарование на баща й — сега работеше срещу мизерно заплащане в магазин за отдаване на ски под наем в Колорадо.

След семейството последва втори час, посветен единствено на скъпото й европейско образование. За американското в „Сейнт Джонс Уд“, където бе завършила начален курс. За международното средно училище в Париж, където научи френски език и как да се забърква в неприятности. За девическия пансион извън Женева, където бе затворена от баща си, за да се „стегне“. Точно в Швейцария, призна си тя, бе открила страстта си към изкуството. Всеки от отговорите й бе посрещан от скърцането на писалката му. Той пишеше с червено мастило в бележник със слънчогледовожълт цвят. Отначало тя си помисли, че стенографира или си служи с някакви йероглифи. После си даде сметка, че мъжът си води бележки на иврит. Фактът, че пишеше отдясно наляво, и то еднакво бързо с двете си ръце, подсили усещането й, че е влязла в Огледалния свят.

Понякога изглеждаше, че той разполага с цялото време на света, друг път сътрудникът си поглеждаше часовника и се смръщваше, сякаш пресмяташе колко още могат да продължат, преди да си устроят лагер за през нощта. От време на време той преминаваше към други езици. Френският му беше доста добър. Италианският — безгрешен, но нюансиран от лек акцент, който издаваше факта, че не му е роден. Когато се обърна към нея на немски, в него настъпи промяна. Гърбът му се изпъна. И бездруго строгите му черти се изопнаха. Сара му отговори на същия език, макар че думите й неизменно бяха записвани на иврит върху жълтите страници на бележника. През повечето време той не я провокираше, въпреки че всяка несъстоятелност — реална или въображаема — в отговорите й бе разнищвана с прокурорско усърдие.