Даниъл Силва - Пратеникът

— Значи ми предлагаш отхвърлен от вас кандидат? Брак?

— Тази дума трудно може да се каже за Сара Банкрофт. — Картър бръкна в джоба на сакото си от рипсено кадифе и подаде на Габриел една снимка. Сара Банкрофт беше поразително красива жена с дълга до раменете руса коса, широки скули и големи очи с цвят на безоблачно лятно небе.

— На колко години е?

— На трийсет и една.

— Защо не е омъжена?

Картър се поколеба за миг.

— Защо не е омъжена, Ейдриън?

— Когато е била в Харвард, е имала приятел — млад адвокат, наречен Бен Калахан. Нещата завършили зле.

— Какво се е случило с Бен?

— Сутринта на 11 септември 2001 година се качил на самолета за Лос Анджелис на летище „Логан“.

Габриел подаде снимката на Картър.

— Зизи няма да иска да вземе на работа човек, който е емоционално свързан с 11 септември. Повикал си ме тук за нищо, Ейдриън.

Картър продължи да стиска волана.

— Бен Калахан е бил неин приятел от колежа, а не съпруг. Освен това Сара не е говорила на никого за него. Ние фактически трябваше да го прогоним от съзнанието й. Тя се страхуваше, че смъртта на Бен ще я преследва до края на живота й, че хората ще се отнасят с нея като към вдовица на двайсет и шест годишна възраст. Пази го дълбоко в себе си. През тази седмица доста душихме наоколо заради теб. Никой не знае.

— Хрътките по сигурността на Зизи няма да се задоволят само с душене наоколо, Ейдриън. Ако надушат и полъх от 11 септември, той ще се отърве от нея колкото се може по-бързо.

— Като говорим за Зизи, къщата му е точно отпред.

Картър намали, за да вземе завоя. От лявата им страна изникна голяма двукрила порта от ковано желязо, прикачена към тухлени колони. Отвъд нея се простираше дълга павирана автомобилна алея, водеща до огромна къща в стил градски замък, която гледаше към реката. Докато я подминаваха, Габриел погледна настрани.

— Зизи никога няма да научи за Бен — заяви Ейдриън.

— Ще заложиш ли живота на Сара за това?

— Срещни се с нея, Габриел. Тогава виж какво ще мислиш.

— Вече знам какво мисля. Тя е идеална.

— Тогава какъв е проблемът?

— Ако допуснем и една грешка, Зизи ще я хвърли в някоя много дълбока дупка. Това е проблемът, Ейдриън.

Ненадейната поява на центъра на Вашингтон изненада Габриел. В единия момент бяха на двулентовото провинциално шосе в края на дефилето на река Потомак, в следващия пълзяха по Кю Стрийт през натоварения вечерен трафик на Джорджтаун. Картър, играещ ролята на екскурзовод, показваше къщите на най-известните обитатели на квартала. Подпрял глава на прозореца, Габриел не можеше да събере сили да демонстрира дори привиден интерес. Пресякоха къс мост, охраняван в двата края от двойка огромни бизони, и навлязоха в градския дипломатически квартал. Точно след Масачузетс Авеню Картър посочи една тухлена постройка с кули от лявата страна на улицата.

— Това е „Филипс Кълекшън“ — каза той услужливо.

Габриел погледна вдясно и видя бронзовата статуя на Махатма Ганди, крачещ през малък триъгълен парк. Защо Ганди? — запита се той. Какво общо имаха идеалите на Махатма с американската световна мощ?

Картър стигна до следващата пресечка и паркира в ограничената дипломатическа зона пред старомодната сграда на някакво латиноамериканско посолство. Той остави двигателя да работи и не направи никакво движение, което да подскаже, че възнамерява да слезе от колата.

— Тази част от града се нарича Дюпон Съркъл — каза той, все още в ролята на екскурзовод. — Тя се счита за авангардна във Вашингтон.

Един полицай от униформеното поделение на тайните служби почука с кокалчето на пръста си по прозореца на Картър и му направи знак да се премести. Вперил очи пред себе си, Ейдриън вдигна до стъклото картата си за самоличност и полицаят се върна при дежурната патрулка. След минута нещо в огледалото за обратно виждане привлече вниманието на Картър.

— Ето я, идва — обяви той.

Габриел погледна през прозореца си точно когато Сара Банкрофт мина буквално край него, облечена в дълго вталено черно палто. В едната си ръка държеше кожена чанта за документи, а в другата — мобилен телефон. Той чу гласа й за кратко, докато тя минаваше. Нисък, интелигентен глас, с лек английски акцент — без съмнение остатък от времето в „Кортолд“ и детството, прекарано в международни училища в чужбина.

— Какво мислиш? — попита Ейдриън.

— Ще ти кажа след минута.

Сара стигна до ъгъла на Кю Стрийт и 20 улица. На отсрещния ъгъл беше еспланадата, пълна със сергии на улични търговци, и двата ескалатора, които водеха до станцията на метрото Дюпон Съркъл. Светофарът в посоката на Сара светеше червено. Без да спира, тя слезе от тротоара и тръгна да пресича. Когато един таксиметров шофьор натисна клаксона си в знак на протест, жената му хвърли поглед, който можеше да разтопи лед, и продължи да върви бавно, без да прекъсва разговора си. Като стигна на отсрещната страна, тя стъпи на ескалатора, слизащ надолу. Габриел я гледаше с възхищение как бавно се скрива от погледа му.