Даниъл Силва - Пратеникът

Габриел пристъпи бавно напред и замря пред нея, подпрял брадичка с дясната си ръка и леко наклонил настрана главата си. После протегна ръка и нежно прокара пръсти по пищните мазки на четката. Бяха на Винсент — бе сигурен в това. На обхванатия от ентусиазъм Винсент. На влюбения Винсент. Реставраторът спокойно прецени състоянието на своя обект. Картината изглеждаше така, сякаш никога не бе почиствана. Повърхността й бе покрита с тънък слой мръсотия и имаше три хоризонтални пукнатини в резултат на факта, както предположи той, че е била навита твърде стегнато от Исак Вайнберг в нощта преди Черния четвъртък.

— Предполагам, че трябва да поговорим за парите — каза Хана. — Джулиан за колко смята, че може да се продаде?

— Приблизително за осемдесет милиона. Съгласих се той да задържи десет процента комисиона като компенсация за ролята му в тази операция. Останалата част от сумата незабавно ще ви бъде преведена по сметка.

— Седемдесет и два милиона долара?

— Плюс-минус няколко милиона, разбира се.

— А когато операцията ви приключи?

— Ще ви върна картината.

— Как смятате да го направите?

— Оставете това на мен, мадмоазел Вайнберг.

— Когато ми върнете картината, какво ще стане със седемдесет и двата милиона? Плюс-минус няколко милиона, разбира се.

— Вие ще можете да задържите натрупаната лихва. В добавка ще ви платя наем. Как ви звучи сумата от пет милиона долара?

Тя се усмихна.

— Звучи ми чудесно, но нямам никакво намерение да задържа доларите за себе си. Не им искам парите.

— А какво смятате да направите с тях?

Хана му обясни.

— Идеята ви ми харесва — каза Габриел. — Договорихме ли се, мадмоазел Вайнберг?

— Да — отговори тя. — Смятам, че се договорихме.

След като напусна жилището на Хана Вайнберг, Алон отиде в един безопасен апартамент на Службата, който се намираше близо до Булонския лес. Наблюдаваха я три дни. Габриел я виждаше само на снимките от наблюдателните камери и чуваше гласа й от записите. Всяка вечер той прослушваше касетите за някакви признаци на предателство или недискретност, но откри само вярност. В навечерието на деня, в който тя трябваше да предаде картината, той я чу да ридае тихо и осъзна, че Хана се прощаваше с Маргьорит.

На следващата сутрин Навот донесе картината, обвита в стара кувертюра, която взе от апартамента на жената. Отначало Габриел обмисли варианта да я изпрати в Тел Авив с куриер, но после реши да я изнесе лично от Франция. Той я свали от рамката и отдели платното от подрамника. Докато я навиваше внимателно, си помисли за Исак Вайнберг в нощта преди Черния четвъртък. Този път, вместо да бъде скрита под дъска на пода, тя бе пъхната на сигурно място във фалшивото дъно на куфара на Габриел. Узи Навот го закара до Гар дю Нор.

— Един агент от лондонската централа ще те чака на гара Ватерло — каза Навот. — Той ще те закара до Хийтроу. Там те очаква самолет на „Ел Ал“ 40 40 Израелска авиокомпания. — Б.пр. . Те ще се погрижат да нямаш проблеми с багажа.

— Благодаря ти, Узи. Няма да се занимаваш още дълго с уреждането на моите пътувания.

— Не съм толкова сигурен.

— Нещата с Амос не протекоха ли добре?

— Трудно е да го разбере човек.

— Какво каза той?

— Че се нуждае от няколко дни, за да го обмисли.

— Не си очаквал, че ще ти предложи работата веднага, нали?

— Не знам какво съм очаквал.

— Не се притеснявай, Узи. Ще получиш работата.

Навот паркира до тротоара на пресечката до гарата.

— Ще кажеш една добра дума за мен на булевард „Цар Саул“, нали, Габриел? Амос те харесва.

— Какво те кара да мислиш така?

— Просто казвам — рече Узи. — Теб всички те харесват.

Алон слезе от колата, взе куфара си от задната седалка и влезе в гарата. Навот изчака на тротоара да минат пет минути от заминаването на влака на Габриел, след това се качи в колата си и потегли, вливайки се в уличното движение.

Когато Алон пристигна, апартаментът беше тъмен. Той включи халогенната лампа и с облекчение видя, че студиото му все още е недокоснато. Киара седеше в леглото, когато Габриел влезе в спалнята. Косата й беше прясно измита и прихваната назад с кадифена еластична кариока. Той я свали и откопча копчетата на нощницата й. Картината лежеше до тях, докато се любеха.

— Знаеш ли — каза тя, — повечето мъже се връщат от Париж с някое шалче на „Ермес“ или с парфюм.

Телефонът иззвъня в полунощ. Габриел вдигна слушалката, преди да звънне втори път.