Даниъл Силва - Пратеникът

Хана Вайнберг съблече палтото си и изчезна в кухнята. Габриел се възползва от възможността да надзърне в библиотеката. На лавиците зад стъклените витрини на строгата библиотека бяха наредени подвързани с кожа юридически издания. Тук имаше още картини — скучни пейзажи, мъж, яхнал кон, задължителната морска битка — но нищо, което да подсказва, че домакинята притежава и една изгубена картина на Ван Гог.

Той се върна във всекидневната точно когато Хана Вайнберг излезе от кухнята с бутилка „Сансер“ и две чаши. Тя му подаде бутилката и тирбушон и се загледа в ръцете му, докато той внимателно извади тапата. Не беше толкова привлекателна, колкото изглеждаше на снимката, показана му от Узи Навот. Може би там ефектът се бе получил от ярката парижка светлина или може би всички жени изглеждат привлекателни, когато слизат по стълби в Монмартър. Плисираната й вълнена пола и дебелият пуловер скриваха, както подозираше Габриел, малко набита фигура. Веждите й бяха много широки и придаваха дълбока сериозност на лицето й. Както беше седнала, заобиколена от старомодните мебели в стаята, тя изглеждаше по-възрастна от своите четирийсет и четири години.

— Изненадана съм да ви видя в Париж, мосю Алон. Последния път, когато прочетох името ви във вестника, парижката полиция все още ви издирваше за разпит.

— Опасявам се, че все още е така.

— И въпреки това сте дошли… просто да ме видите? Трябва да е нещо много важно.

— Така е, мадмоазел Вайнберг.

Габриел наля вино в двете чаши, подаде й едната и вдигна своята в мълчалив тост. Тя направи същото, после поднесе чашата до устните си.

— Имате ли представа какво се случи тук, в Маре, след бомбения атентат? — попита Хана и отговори на собствения си въпрос. — Обстановката стана много напрегната. Носеха се слухове, че е поръчан от Израел. Всички повярваха, че е истина, и за съжаление, френското правителство доста се забави да предприеме нещо — даже след като се разбра, че това е лъжа. Нашите деца бяха бити по улиците. По прозорците на домовете и по витрините на магазините ни хвърляха камъни. По стените в Маре и други еврейски квартали се появиха ужасяващи надписи. Страдахме заради случилото се в онази гара. — Жената му хвърли изпитателен поглед, сякаш да се увери, че той наистина е мъжът, когото е видяла във вестниците и по телевизията. — Но и вие сте страдали, нали? Вярно ли е, че жена ви е била замесена в това?

Прямотата на въпроса й изненада Алон. Първият му порив бе да я излъже, да замаже нещата, да насочи разговора към друга тема. Но това беше вербуване, а „перфектното вербуване — както винаги повтаряше Шамрон — по същество е едно отлично съблазняване“. „А когато съблазняваш — напомни си Габриел, — трябва да разкриеш нещо за себе си“.

— Примамиха ме в Лионската гара, като отвлякоха жена ми — отговори той. — Възнамеряваха да убият и двама ни, да дискредитират Израел, както и да направят непоносим живота на евреите във Франция.

— Успяха… поне за малко. Не ме разбирайте погрешно, мосю Алон, за нас нещата тук все още са зле. Не толкова зле, както в дните след атентата. — Тя отпи от виното си, кръстоса крака и приглади плисетата на полата си. — Въпросът ми може да ви прозвучи глупаво предвид факта за кого работите, но как открихте моя Ван Гог?

Габриел помълча известно време, след това й отговори искрено. При споменаване посещението на Ишърууд в същия този апартамент преди повече от трийсет години устните й се извиха в усмивка, подсказваща, че тя си го спомня.

— Мисля, че го помня — каза Хана. — Висок мъж, доста представителен, притежаващ чар и изисканост, но в същото време някак уязвим. — Тя замълча, после добави: — Като вас.

— Чар и изисканост са думи, които рядко съм чувал за себе си.

— А уязвимост? — Жената пак се усмихна леко и това смекчи строгите черти на лицето й. — До известна степен всички сме уязвими, нали? Дори и някой като вас? Терористите са открили слабото ви място и са се възползвали от него. Това го умеят най-добре. Те се възползват от нашето благоприличие, от уважението ни към живота. Преследват скъпите за нас неща.

„Навот беше прав — помисли си Габриел. — Тя е истински дар от боговете на разузнаването“. Той постави чашата си върху малката масичка. Очите на Хана следяха всяко негово движение.

— Какво е станало със Самуел Исаковиц? — попита тя. — Оцелял ли е?

Алон поклати глава.

— Той и съпругата му са били заловени в Бордо, когато германците са се придвижили на юг.